Ханибал обаче беше странен избор за Ейми, понеже не помня там да сме прекарали особено добре или особено зле, просто бяхме там. Помня, че се мотаехме преди почти цяла година, сочехме си разни неща, четяхме табелите и единият казваше „А, интересно!“, а другият се съгласяваше. След това ходих пак, без Ейми (заради непреодолимата ми носталгия) и прекарах превъзходно — широко усмихнат ден, в хармония със света. С Ейми обаче беше вяло, механично. Малко неловко. Помня, че започнах да разказвам някаква глупава история за един детски излет до тук и забелязах как погледът й стана безучастен, а аз тайно се вбесих и цели десет минути се навивах допълнително — понеже на онзи етап от брака ни толкова бях свикнал да й бъда ядосан, че ми беше почти приятно. Все едно хапеш кожичката около нокътя си: знаеш, че трябва да престанеш, че не е толкова приятно, колкото ти се струва, но не спираш да гризеш. Разбира се, тя нищо не забеляза. Продължихме да вървим, да четем табелите и да сочим. Фактът, че този път съпругата ми беше избрала Ханибал за търсенето на съкровища, бе неприятно напомняне за оскъдните хубави спомени, които имахме, откакто се преместихме тук.
Пристигнах в Ханибал след двайсет минути, подминах огромната сграда на съда от времето на Златния век, в която сега има само ресторант за пилешки крилца в сутерена, и поех покрай редица затворени магазини — фалирали банки и затворени кина към реката. Спрях на един паркинг отдясно на Мисисипи, точно пред лодката на Марк Твен. Паркингът беше безплатен. (Винаги се радвам на новото за мен и щедро усещане от безплатното паркиране.) Знаменца с изображение на мъж с бяла грива висяха бездушно от уличните лампи, плакатите се бяха накъдрили от жегата. Беше работен ден, сух и горещ, но въпреки това положението в Ханибал явно не беше много по-добро, отколкото в Картидж. Докато вървях покрай магазинчетата за сувенири — покривки за легла, антики и бонбони — видях още табели „Продава се“. Къщата на Беки Тачър беше затворена за ремонт, но парите, с които щеше да бъде платен той, още не бяха събрани. Срещу десет долара човек можеше да изпише името си с графити на варосаната от Том Сойер ограда, но малцина бяха пожелали.
Седнах на стълбите пред един празен магазин. Хрумна ми, че съм довел Ейми до края на всичко. Ние буквално преживявахме края на един начин на живот — фраза, която бях използвал само за племената от Нова Гвинея и за духачите на стъкло от Апалачите. Рецесията унищожи мола. Компютрите унищожиха завода за сини тетрадки. Картидж банкрутира, а подобният на него Ханибал губеше туристите си, които отиваха на по-пъстри, по-шумни и по-забавни туристически атракции. Река Мисисипи беше нападната от азиатския шаран, който настъпваше нагоре към езерото Мичиган. С „Невероятната Ейми“ беше свършено. Беше дошъл краят на кариерата ми, краят на нейната, краят на баща ми, краят на майка ми. Краят на брака ни. Краят на Ейми.
Откъм реката се разнесе хрипливата свирка на параход. Гърбът на ризата ми беше мокър от пот. Изправих се някак. Тръгнах по маршрута, по който бяхме вървели с Ейми, като си представях, че тя крачи до мен. През онзи ден също беше горещо. Ти си блестящ. Представих си, че тя върви до мен и този път се усмихва. Стомахът ми се сви.
Мислено я преведох по главния туристически маршрут. Двама съпрузи с прошарени коси спряха да надникнат в класната стая на съдия Тачър, но не си направиха труда да влязат. В края на уличката един мъж, облечен като Твен — с бяла коса и бял костюм — слезе от един форд „Фокус“, протегна се, огледа пустата улица и влезе в една пицария. И после стигнахме до сградата с дървена обшивка, където се е намирал съдът на бащата на Самюъл Клемънс. На табелата отпред пишеше: „Мирови съд на Дж. М. Клемънс“.
Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.
Много ме улесняваш, Ейми. Като че ли всъщност искаш да намирам следите, да съм доволен от себе си. Ако продължаваш така, ще счупя собствения си рекорд.
Вътре нямаше никого. Коленичих на прашните дъски и надникнах под първата банка. Ако оставяше следа на публично място, Ейми винаги я залепваше от долната страна на нещо, в прахоляка, и винаги се оказваше възнаградена за това, понеже на никого не му е приятно да наднича под нещата. Под първата банка нямаше нищо, но от втората висеше листче хартия. Приближих се и дръпнах синия плик, от който се проточи парче тиксо.
Здравей, скъпи съпруже,