Намери го! Блестящ си. Вероятно помага и фактът, че тази година съм решила да не превръщам търсенето на съкровища в мъчително принудително бродене из тайнствените ми лични спомени.
Вслушах се в твоя любим Марк Твен: „Как трябва да постъпим с човека, измислил празнуването на годишнини? Малко ще е просто да го убием“.
Най-сетне проумях онова, което ми повтаряш година след година — че търсенето на съкровища би трябвало да е време за празнуване, а не повод да те изпитвам дали си спомняш всичко, което съм мислила и казвала през годината. Може би от една зряла жена се очаква и сама да го проумее, но… явно за това са съпрузите. За да ни показват онова, което ние сами не можем да видим, дори ако трябва да минат цели пет години.
Затова сега ми се иска да отделя малко време тук, в местата от детството на Марк Твен, за да ти благодаря за твоето ОСТРОУМИЕ. Ти наистина си най-умният и най-забавен човек, когото познавам. Прекрасно си спомням за всички пъти през годините, когато си се навеждал към ухото ми — усещам как дъхът ти гъделичка мекичката му част дори сега, докато пиша — и си казвал нещо само на мен, само за да ме разсмееш. Сега си давам сметка колко щедро е от страна на един съпруг да накара жена си да се засмее. И винаги си избирал най-подходящите моменти. Помниш ли когато Инзли и нейният съпруг, танцуваща маймунка, ни поканиха да видим бебето им и ние по принуда се запътихме към тяхната нелепо съвършена, пълна с прекалено много цветя и с прекалено много кексчета къща за почерпка и запознанство с бебе, а те се държаха адски самодоволно и покровителствено, понеже ние нямаме деца. Гледахме тяхното отвратително момченце, цялото олигавено и омазано с варени моркови и може би с малко ако — босо, само с къдрав биберон и плетени терлички — аз пиех портокалов сок, а ти се наведе към мен и прошепна: „И аз ще се облека така по-късно“. Буквално се задавих. Беше един от онези случаи, когато ме спасяваш, когато ме разсмиваш в най-подходящия момент. „Само една маслина обаче.“ Затова нека повторя: ти си ОСТРОУМЕН. А сега ме целуни!
Сърцето ми се сви. Ейми използваше търсенето на съкровища като възможност отново да се сближим. А беше твърде късно. Докато е пишела тези послания, не е имала никаква представа за моето състояние.
Защо, Ейми, защо не го направи по-рано?
Никога не сме улучвали момента.
Отворих следващата следа, прочетох я и я пъхнах в джоба си, после се запътих обратно към вкъщи. Знаех къде да отида, но още не бях готов. Не можех да поема поредния комплимент, поредната мила дума от жена си, поредната почерпка с маслини. Чувствата ми към нея твърде бързо се променяха от горчиви към сладки.
Върнах се у Го и през следващите няколко часа се наливах с кафе, за да остана буден в очакване на колата, която щеше да ме вземе в един през нощта за мола. Крачех ядосан и притеснен.
— Трябва да има нещо, което мога да направя — казах, обикаляйки хола.
— След няколко часа ще претърсиш мола — напомни ми Го. Това й беше насърчението. Редеше пасианс на масичката за карти на майка ми.
— Май смяташ, че е загуба на време.
— О, не. Ей, всичко си струва да се провери. Пипнаха сина на Сам благодарение на глоба за паркиране, нали?
Го беше третият човек, който ми споменаваше този факт: явно беше като заклинание за случаи на вече изстинала следа.
— Не съм достатъчно притеснен за Ейми — казах.
— Може би не си — погледна ме тя най-сетне. — Държиш се странно.
— Мисля, че вместо да се паникьосам, аз се втренчих в яда си към нея. Понеже нещата помежду ни бяха много лоши, когато се случи всичко. Сякаш не е редно да се притеснявам твърде много, понеже нямам това право.
— Няма да те лъжа, държиш се странно — каза Го. — Но и положението е странно. Пет пари не давам какъв си с мен. Но с другите внимавай. Хората оценяват. Много бързо.
Тя отново се зае с пасианса си, но аз се нуждаех от вниманието й, затова продължих да говоря:
— Може би не е зле по някое време да проверя как е татко. Не знам дали да му казвам за Ейми.
— Не — каза Го. — Недей. Той се държеше с нея още по-странно от теб.
— Винаги ми се е струвало, че тя му напомня за предишно гадже — онази, която се махнала, след като той… — направих въртеливо движение с ръка надолу, за да покажа болестта на Алцхаймер. — Беше груб и ужасен, но…
— Да, но и сякаш искаше да я впечатли — каза Го. — Като дванайсетгодишен нервак в тялото на шейсет и осем годишен негодник.