Целият мол беше притихнал, гласът на Майк кънтеше, стъпките ни кънтяха, пиянският смях на Стъкс кънтеше. Нямаше да можем да осъществим изненадващо нападение, ако това ни беше целта.
Когато стигнахме централното фоайе на мола, пред погледа ни се ширна цялото пространство: четири етажа с ескалатори и асансьори, които се пресичаха отзад.
Събрахме се край един неработещ фонтан в очакване някой да поеме водачеството.
— Е, момчета — каза Ранд несигурно, — какъв е планът? Вие всички познавате това място, а аз — не. Трябва да решим как системно…
Зад нас се разнесе силен трясък от метал.
— Ето един! — провикна се Стъкс. Насочи фенерчето си към мъж с издут дъждобран, който се стрелна от входа на магазин „Клеър“ и с всички сили търти далеч от нас.
— Спрете го! — кресна Джо и хукна след него, а плътните подметки на маратонките му зашляпаха по мраморния под. Майк търчеше зад него и двамата братя се провикваха дрезгаво: „Спри веднага, ще те питаме нещо!“. Мъжът дори не погледна назад. „Казах ти да спреш, тъпако!“ Мъжът продължи да мълчи, докато те му викаха, но хукна още по-бързо, стрелна се по главния коридор, дъждобранът му се развя подире му като наметка, а типът се превърна направо в акробат: прескочи преобърнат кош за боклук, заобиколи един фонтан и накрая се плъзна под метална защитна решетка, вмъкна се в магазина на „Гап“ и изчезна.
— Скапаняк!
Лицата на братята Хилсам бяха толкова зачервени, сякаш ей сега ще получат инфаркт, вратовете и дори пръстите им бяха пламнали. Един след друг ръмжаха срещу решетката и се опитваха да я повдигнат.
Пресегнах се да им помогна, но не можахме да я поместим на повече от десетина сантиметра. Легнах на пода и се помъчих да се пъхна под нея: пръстите на краката, прасците и после само до кръста.
— Не! — изсумтях. — По дяволите!
Станах и осветих магазина с фенерчето си. Основното помещение беше празно, имаше само купчина етажерки, които някой беше довлякъл в средата, може би за да накладе огън.
— Всички магазини имат връзка с проходи в задната част за отпадъците, канализацията — казах. — Сигурно вече е стигнал в другия край на мола.
— Покажете се, тъпаци! — провикна се Джо, навел глава назад и присвил очи, а гласът му кънтеше в цялата сграда.
Тръгнахме заедно като банда, влачейки бухалките си, с изключение на братята Хилсам, които със своите блъскаха по охранителните решетки и по вратите, като че ли са военен патрул в опасна военна зона.
— По-добре вие елате при нас, да не дойдем ние! — провикна се Майк. — А, здрасти!
На входа на магазин за домашни любимци мъж и жена се бяха сгушили върху няколко армейски одеяла с мокри от пот коси. Майк се надвеси над тях, дишайки тежко и бършейки потта си. Като сцена от военен филм, когато отчаяните войници се натъкват на невинни жители и се случват лоши неща.
— Какво искате, по дяволите? — попита мъжът на пода. Беше мършав — лицето му беше толкова слабо и измъчено, все едно се топеше. Сплъстената му коса стигаше до раменете, очите му бяха тъжни и обърнати нагоре — същински ограбен Исус. Жената беше в по-добра форма, имаше чисти пълни ръце и крака, а провисналата й коса беше мазна, но вчесана.
— Ти от момчетата на Сините тетрадки ли си? — попита Стъкс.
— Вече не съм момче — изломоти мъжът и скръсти ръце.
— Прояви малко уважение, да ти се не види — остро се обади жената. А после сякаш за малко да се разплаче. Извърна се от нас и се престори, че гледа нещо в далечината. — До гуша ми дойде никой да няма уважение.
— Попитахме те нещо, приятел — каза Майк, приближи се до човека и го ритна по обувката.
— Не съм Синя тетрадка — каза мъжът. — Просто късметът ми изневери.
— Глупости.
— Тук има най-различни хора, не само Сини тетрадки. Ама ако търсите тях…
— Вървете, вървете да ги намерите — каза жената с провиснали ъгълчета на устата. — Вървете да им подосаждате.