— Долу в Дупката са — каза мъжът. И понеже го изгледахме неразбиращо, посочи: — В „Мървинс“, в дъното, дето преди беше въртележката.
— И вървете на майната си — промърмори жената.
На мястото на някогашната въртележка сега имаше следа, подобна на житен кръг. Двамата с Ейми се бяхме возили точно преди молът да затвори. Двама възрастни върху левитиращи зайчета, понеже жена ми искаше да разгледа мола, където съм прекарал голяма част от детството си. Искаше да чуе разказите ми. Не всичко беше лошо.
Бариерата на входа на „Мървинс“ беше разбита и магазинът зееше широко отворен и приканващ като в дните на големите разпродажби. Вътре всичко беше разчистено, с изключение на островчетата, където преди бяха касите, а сега там лежаха десетина човека в различна степен на алкохолно опиянение под указателни табели „Бижута“, „Парфюми“ и „Детски дрехи“. Осветяваха ги газени туристически лампи, които примигваха като факли. Неколцина едва-едва отвориха очи, докато минавахме, други бяха в несвяст. В далечния ъгъл двама младежи, още момчета, маниакално рецитираха Гетисбъргското обръщение5. „Сега ние водим велика гражданска война…“ На някакво одеяло се беше проснал мъж с безукорни къси джинси и бели гуменки, все едно отиваше на мач на детски отбори по бейзбол. В Картидж върлуваше по-силна наркотична епидемия, отколкото предполагах: ченгетата бяха идвали едва предния ден, а наркоманите вече се бяха върнали като упорити конски мухи. Докато си проправяхме път покрай камарите човешки тела, някаква пълна жена ни приближи на електрически скутер. Лицето й беше пълно и мокро от пот, зъбите й бяха като на котка.
— Купувате или си тръгвате, понеже това тук не е театър — каза тя.
Стъкс освети лицето й с фенерчето си.
— Разкарай проклетото нещо от мен!
И той го направи.
— Търся жена си — подех. — Ейми Дън. Изчезна преди три дни.
— Ще се появи. Ще се събуди и ще се домъкне вкъщи.
— Не ни тревожат наркотиците — казах, — притесняват ни повече някои от хората тук. Носят се слухове.
— Всичко е наред, Мелани — разнесе се глас отзад.
До сектора за детски дрехи слаб и висок мъж се беше облегнал на торса на един гол манекен и ни наблюдаваше с крива усмивка.
Мелани сви рамене с досада и раздразнение и се отдалечи на скутера си.
Мъжът не откъсваше поглед от нас, но се провикна към дъното на секцията за детски дрехи, където четири чифта крака стърчаха от пробната — мъже, лагеруващи всеки в отделна кабинка.
— Ей, Лони! Всички! Задниците пак са тук! Петима — оповести мъжът. Подритна към нас празна кутийка от бира. Зад него три чифта крака се размърдаха, мъжете се изправяха. Два крака останаха неподвижни — собственикът им или беше адски дрогиран, или спеше.
— Да, ненормалници, върнахме се — каза Майк Хилсам. Вдигна бухалката си като щека за билярд и бодна манекена между гърдите. Куклата политна към пода, а непознатият тип изискано дръпна ръка, докато манекенът падаше, сякаш беше репетирал всичко това.
— Трябва ни информация за една изчезнала жена.
Тримата мъже от съблекалните се присъединиха към приятелите си. Всички бяха облечени с фланелки като за гръцко парти: ръчно боядисани, с надпис — пи, фи, ми и така нататък. През лятото магазините за дрехи втора употреба се наводниха с тях — завършващите университета се освобождаваха от новите стари сувенири.
Всички мъже бяха много жилави — имаха силни мускулести ръце, набраздени със сини вени. Зад тях някакъв тип с дълги увиснали мустаци и прибрана на конска опашка коса, Лони, излезе от най-голямата пробна в ъгъла, помъкнал дълга тръба и облечен с риза на братството „Гама Фи“. Този беше охраната на мола.
— Какво става? — попита Лони.
„… Ние не можем да посветим, ние не можем да осветим, ние не можем да превърнем в светиня това място…“ — рецитираха хлапетата, почти пищейки.
— Търсим Ейми Дън. Сигурно сте гледали новините — няма я вече трети ден — каза Джо Хилсам. — Мила, хубава, любезна дама, отмъкната от дома й.
— Чух за това. Е, и? — попита Лони.
— Тя ми е съпруга — казах.
— Знаем какви ги вършите тук — продължи Джо, обръщайки се само към Лони, който преметна конската си опашка отзад и издаде напред челюстта си. Пръстите му бяха покрити с избелели зеленикави татуировки. — Знаем за груповото изнасилване.
5
Реч на президента на САЩ Ейбрахам Линкълн, произнесена на 19.11.1863 г., по време на гражданската война, в Гетисбърг; макар и само от 10 изречения, тя остава като една от най-великите речи в американската история. — Б.ред.