— Групово изнасилване ли? — отметна назад глава Лони. — Какви ги говорите, мамка му?
— За вас, момчета — каза Джо. — Вие сте Сините тетрадки, нали?
— Сините тетрадки… да не сме някаква шайка? — изсумтя Лони. — Не сме животни, задник такъв. Не крадем жени. Хората си търсят оправдание за това, че не ни помагат — виждате ли ги, те не го заслужават, те са просто банда изнасилвачи. Глупости! Веднага ще се разкарам от града, ако заводът ми плати компенсация. Обаче нямам нищо. Никой от нас няма нищо. Затова сме тук.
— Ще ви дадем пари, добри пари, ако ни кажете нещо за изчезването на Ейми — обещах. — Познавате много хора. Може да сте чули нещо.
Извадих снимката й. Хилсам и Стъкс се изненадаха и аз разбрах, че за тях това е просто мъжкарско развлечение. Тикнах снимката пред лицето на Лони, като очаквах да хвърли само бегъл поглед. Той обаче се вгледа внимателно.
— О, мамка му! — възкликна. — Тя ли?
— Познаваш ли я?
Всъщност беше слисан.
— Искаше да си купи пистолет.
Ейми Елиът Дън
16 октомври 2010 г.
Честит ми юбилей от един месец! Цял един месец като местна и ето че се превръщам в истински жител на Средния запад. Да, вече съм нов човек и съм си заслужила наградата (тук това ще бъде картофен чипс). Водя си бележки, спазвам традициите. Аз съм Маргарет Мийд на скапаното Мисисипи.
Да видим, какви са новостите? В момента двамата с Ник сме въвлечени в нещо, което започнах да наричам (мислено) главоблъсканица с часовник с кукувица. Безценният часовник на родителите ми изглежда нелепо в новата къща. Всъщност това важи за всичките ни нюйоркски вещи. Внушителният ни мамут „Честърфийлд“ — диванът с неговите бебенца отоманки, стои в дневната някак слисан, сякаш докато е спял, са го отмъкнали от естествената му среда и се е събудил на това странно място в плен, заобиколен от синтетични килими, изкуствено дърво и грапави стени. Липсва ми предишната ни къща — с всички неравности, тънички пукнатини и ръбчета, образували се с десетилетия. (Спирам, за да се пренастроя.) Новото също е хубаво! Просто е различно. Часовникът не би се съгласил. Кукувицата също трудно привиква с новото място: птичето изхвърча навън като пияно десет минути след точния час, седемнайсет минути по-рано, четирийсет и една по-късно. И вие на умиране, а Блийкър всеки път дотърчава от скривалището си делово, с обезумял поглед и с настръхнала опашка, вдигнал глава към перата и птичето скриптене.
— Боже, родителите ти трябва наистина да ме мразят — казва Ник, когато и двамата чуваме шума, но е достатъчно умен, за да не настоява веднага да се освободим от тази чудесия.
Всъщност и на мен ми се иска да го изхвърля. Аз съм по цял ден вкъщи (нали съм безработна) и само го чакам да ми изквичи — като напрегнат кинолюбител, който се подготвя за следващото избухване на лудия зрител отзад — а после и двамата сме доволни (ето го!) и гневни (ето го!) всеки път, когато го чуем.
Голяма врява цареше вкъщи денонощно заради партито по повод настаняването ни (о, погледни това, старинен часовник с кукувичка), за което настояваше мама Морийн Дън. Тя превръща нещата в реалност само като ги приеме за такива: още от първата сутрин, след като се преместихме, когато се появи на стълбите с бъркани яйца и с голяма опаковка тоалетна хартия (която пък не говореше добре за бърканите яйца), тя заразказва за въпросното парти, все едно вече е факт. Кога да организираме партито? Мислили ли сте кого да поканя на партито? Парти ли искате, или нещо по-забавно, например купон „да заредим бара“? Все пак традиционното парти винаги е приятно. После изведнъж вече беше определена дата и тя беше вчера, а семейство Дън и приятелите им изтърсваха чадърите си от октомврийския дъжд и съвестно триеха обувките си в изтривалката, която Морийн ни беше купила сутринта. На изтривалката пише: „Който влезе тук, е приятел“. От магазин „Костко“ е. Научих за пазаруването на едро през двата месеца, откакто живея край Мисисипи. Републиканците пазаруват в „Самс Клъб“, демократите — в „Костко“. Но всички пазаруват на едро — за разлика от жителите на Манхатън — понеже всички имат място да съхраняват 24 буркана с туршия. (Нито едно събиране не струва без туршиите „Лейзи Сюзан“ и испански маслини направо от буркана. И бучка сол.)
Ще ви опиша сцената: днес е от онези дни, които обещават големи неща, когато хората вкарват мириса на дъжд отвън вътре — с ръкавите си, в косата си. По-възрастните жени — приятелките на Морийн — ни носят ястия, опаковани с алуминиево фолио и в подходящи за съдомиялна съдове, които после ще искат да им върнем. И разпитват, разпитват. Сега знам, че би трябвало да измия съдовете и да върна всеки в съответната къща, обаче тогава не знаех каква е процедурата. Най-съвестно рециклирах пластмасовите кутии, затова се наложи да отида да купя нови и да ги разнеса по къщите на жените. Най-добрата приятелка на Морийн, Вики, веднага забеляза, че кутията й е чисто нова, току-що купена, заместител, а когато й обясних объркването, тя се ококори: „Значи така постъпват в Ню Йорк!“.