А самото парти: по-възрастните жени са приятелки на Морийн отдавна, от родителските срещи, от литературните клубове, от магазина за обувки в мола, където тя е работила почти двайсет и пет години, помагайки на жените на определена възраст да пробват практични обувки с платформи. (Може да прецени кой номер обувки носиш само с поглед — 36, тясно краче — демонстрира го като номер.) Всички обичат Ник, всички имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините.
По-младите жени, които евентуално ще се сприятелят с мен, до една са с еднакво боядисани къси руси коси, до една с чехли. Дъщери са на приятелките на Морийн, всички обичат Ник и имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините. Повечето са останали без работа след затварянето на мола или пък съпрузите им са останали без работа зарази затварянето на мола, затова всички ми предлагат рецепти за „евтини и лесни ястия“, които обикновено включват задушено, приготвено от супа в консерва, масло и чипс.
Мъжете са приятни и свестни, събират се в кръг, говорят за спорт и ми се усмихват доброжелателно.
Всички са мили. По-мили от това няма накъде. Морийн, най-сърдечната пациентка на химиотерапията в трите околни щата, ме представя на всичките си приятели, както човек показва малко опасен домашен любимец: „Това е съпругата на Ник, Ейми, родена и отраснала в Ню Йорк“. А приятелките й, пълнички и сърдечни, тутакси получават пристъп на някакъв говорен дефект: повтарят „Ню Йорк, Ню Йорк“, стиснали ръце, и още нещо, на което просто няма какво да отговориш: „Там сигурно е хубаво“. Или пък дрезгаво пеят „Ню Йорк, Ню Йорк“ и се олюляват настрани, размахвайки ръчички. Приятелката на Морийн от магазина за обувки, Барб, казва провлечено: „Нююю Йооорк! Дай въже“, а когато присвивам неразбиращо очи срещу нея, добавя: „О, това е от стара реклама на салса!“, и понеже продължавам да не разбирам, тя се изчервява, слага ръка върху моята и ме уверява: „Нямаше да те обеся наистина“.
Накрая всички избухват в смях и признават, че никога не са ходили в Ню Йорк. Или пък са били — веднъж — и не им е харесало особено. После аз казвам нещо като „Ще ви хареса“ или „Определено не е за всеки“ или „Хммм“, понеже вече не знам какво да кажа.
— Дръж се дружелюбно, Ейми — изсъсква в ухото ми Ник, докато налива напитки в кухнята, (жителите на Средния запад обичат двулитрови бутилки с газирана вода. Винаги двулитрови бутилки, а си наливат в големи червени пластмасови чаши. Винаги.)
— Държа се — простенвам. Наистина ме обижда, понеже ако попиташ някого в стаята дали съм се държала любезно, ще каже „да“, сигурна съм.
Понякога ми се струва, че Ник си е втълпил някаква моя версия, която не съществува. Откакто сме се преместили тук, съм излизала вечер по женски, участвала съм в благотворителни походи, готвила съм задушено за баща му и съм помагала в продажбата на билети за лотария. Изтеглих и последните си пари, за да ги дам на него и на Го да купят бара, който винаги са искали, и дори сложих чека в картичка с формата на бирена халба — Наздраве! — а той само ми благодари неохотно. Не знам какво да правя. Старая се.
Поднасяме газирани безалкохолни, усмихваме се и се смеем още по-силно — самото въплъщение на благосклонност и добро настроение, питаме всички дали имат нужда от още нещо, досипваме на жените плодова салата, салата от раци и резенчета туршия със сирене крема в ролце от парче салам.
Бащата на Ник пристига с Го. Застават мълчаливо на входа — същинска готика от Средния запад: Бил Дън е длъгнест и все още красив, на челюстта му има мъничко парче лейкопласт, до него Го със сериозно изражение, прибрана с шноли коса и извърнат от баща си поглед.
— Ник — казва Бил Дън, ръкувайки се със сина си, влиза вътре и ме поглежда намусено.
Го влиза след него, дръпва Ник зад вратата и шепти:
— Нямам представа как е сега с главата. Не знам дали има лош ден, или просто се държи като тъпак. Нямам представа.