— Добре, добре, не се тревожи. Ще го наглеждам.
Го раздразнително свива рамене.
— Сериозно ти казвам, Го. Върви си вземи бира и се отпусни.
А аз си мисля: ако бях аз, той щеше да се оплаче, че съм прекалено чувствителна.
По-възрастните жени продължават да кръжат около мен, уверяват ме, че Морийн винаги ни е описвала като чудесна двойка и явно е имала право — ние сме създадени един за друг.
Предпочитам тези добронамерени клишета пред приказките, които слушахме, преди да се оженим. Бракът е компромис и сериозна работа, после още сериозна работа, разговори и компромиси. И отново работа. Надежда всяка тука оставете.
На празненството за годежа ни в Ню Йорк беше най-зле — всички гости бяха разгорещени от изпитото вино и от възмущение, като че ли всяка съпружеска двойка беше водила спор на път за клуба. Или си бяха спомнили някакъв спор. Като Бинкс. Бинкс Мориарти, осемдесет и осем годишната приятелка на най-добрата приятелка на майка ми, която ме спря на бара и изрева: „Ейми, трябва да говоря с теб!“, с тон на абсолютна наложителност. Въртеше скъпоценните си пръстени на пръстите си с изпъкнали кокалчета — завъртане, после на обратно, изпукване — и стисна ръката ми (по онзи старчески начин, със студени пръсти, които жадно се вкопчват в твоята хубава, мека, топла и млада кожа), после ми довери как покойният й съпруг цели шейсет и три години не можел „да си го държи в гащите“. Бинкс го каза с една от онези усмивки „Вече мириша на пръст, така че ми е позволено да говоря такива неща“ и със замъглени от катаракта очи. „Просто не можеше да си го държи в гащите — повтори настойчиво, стиснала в смъртоносна и смразяваща хватка ръката ми. — Обаче мен обичаше повече от другите. Сигурна съм, и ти бъди сигурна.“ Поуката от тази история беше: „Господин Бинкс може и да е бил неверен тъпанар, но да знаеш, че бракът е компромис“.
Побързах да се отдръпна и започнах да обикалям из тълпата, да се усмихвам на цялата редица сбръчкани лица с онези изтормозени и разочаровани изражения, които имат хората на средна възраст, а там всички лица бяха такива. Освен това повечето бяха пияни и танцуваха със стъпки от своята младост — поклащаха се на нещо като фънк от кънтри клубовете — което изглеждаше още по-зле. Тъкмо отивах към френските прозорци за глътка въздух, когато нечия ръка стисна моята. Майката на Ник, мама Морийн, с нейните черни пронизващи очи и нетърпеливото й като на мопс лице. Тя пъхна в уста няколко крекера и парче козе сирене и успя да каже: „Не е лесно да се свържеш с някого завинаги. Възхитително е и аз много се радвам, че и двамата сте се решили, но да знаете, че понякога ще ви се иска никога да не го бяхте правили. И това ще са хубавите дни, когато съжалявате само за няколко дни, не за месеци“. Явно съм изглеждала шокирана — определено бях шокирана — понеже Морийн побърза да добави: „Но ще има и хубави моменти. Сигурна съм. Между вас двамата. Много хубави моменти. Затова, скъпа, не обръщай внимание на онова, което ти казах преди малко. Дрънкам като глупава стара разведена жена. О, майчице, май виното ми дойде повечко“. После ми махна с ръка за сбогом и се изниза между всички останали разочаровани двойки.
— Не знам какво търсиш тук — чух внезапно да казва Бил Дън, при това на мен. — Защо си тук? Не може да идваш.
— Аз съм Ейми — обясних и докоснах ръката му, сякаш се опитвах да го събудя. Бил винаги ме е харесвал, дори когато не се сещаше какво да ми каже, усещах, че ме харесва — гледаше ме, като че ли съм рядка птичка. Сега обаче бе начумерен, изпъчил беше гърди към мен — карикатура на млад моряк, който си търси сбиване. Няколко метра встрани Го се изправя и се приготвя да тръгне към нас безшумно, сякаш се опитва да улови муха.
— Защо си в къщата ни? — попита Бил Дън, кривейки уста. — Бива си те, госпожичке.
— Ник? — провикна се Го зад него, не силно, но настойчиво.
— Ще се погрижа — появи се внезапно Ник. — Татко, това е жена ми Ейми. Помниш ли Ейми? Върнахме се да живеем тук, за да те виждаме по-често. Това е новата ни къща.
Ник ме измери с гневен поглед — аз настоях да поканим баща му.
— Само казвам, Ник — заяви Бил Дън, навирайки показалеца си почти в лицето ми. Всички бяха притихнали, няколко мъже се приближиха бавно и предпазливо откъм другата стая, ръцете им потрепваха, готови за действие. — Не й е тук мястото. Малката кучка си въобразява, че може да прави каквото си поиска.
В този момент към нас се спусна мама Мо, прегърна бившия си съпруг — както винаги на висотата на положението.