— Да, съжалявам, обърквам се. Бях намислил да направя резервацията. Но всъщност просто трябваше да уредя да ни докарат отнякъде омар.
Двете ченгета извиха вежди. Колко изискано.
— Не е много скъпо. Както и да е… скарахме се, но спорът просто се разгорещи излишно. — Хапнах залък от палачинките си. Усещах как топлината напира под яката ми. — След час вече си го припомняхме през смях.
— Аха — изсумтя само Бони.
— Докъде стигнахте с търсенето на съкровища? — попита Гилпин.
Изправих се и оставих малко пари, готов да тръгвам. Не аз бях човекът, който трябва да се държи отбранително.
— Доникъде в момента — трудно ми е да мисля ясно, докато се случват толкова много неща.
— Добре — съгласи се Гилпин. — Малко вероятно е търсенето на съкровища да е съществено за случая, понеже вече знаем, че тя се е чувствала застрашена повече от месец. Но ме дръжте в течение, става ли?
Всички излязохме навън в жегата. Докато двамата с Ранд се качвахме в колата си, Бони се провикна:
— Ник, Ейми още ли е трийсет и шести?
Навъсих се неразбиращо.
— Трийсет и шести размер ли носи?
— Да, струва ми се. Да.
Бони направи физиономия, която казваше „Аха!“ и влезе в колата.
— За какво беше това според теб? — попита Ранд.
— Тези двамата ли? Кой знае?
Двамата с него мълчахме през по-голямата част от обратния път до хотела, той гледаше през прозореца към заведенията за бързо хранене, покрай които прелитахме, а аз размишлявах над живота си — над лъжите си. Трябваше да обиколим, за да намерим място в „Дейс Ин“ — явно сборището на счетоводителите беше много посещавано.
— Знаеш ли, интересно е какъв провинциалист съм всъщност, а цял живот съм прекарал в Ню Йорк — каза Ранд с ръка на дръжката. — Когато Ейми каза, че ще се местите тук, на брега на старата Мисисипи, аз си представях… зеленина, ферми, ябълкови дървета и онези огромни стари червени хамбари. Трябва да ти кажа, че тук наистина е много грозно — засмя се той. — Не се сещам за нищо красиво в целия град. Освен дъщеря ми.
Излезе от колата и бързо се запъти към хотела, а аз не се помъчих да го настигна. Почаках малко, влязох в щаба и седнах на уединена маса в дъното на помещението. Скоро трябваше да довърша търсенето на съкровището, за да разбера къде ме води Ейми. Щях да поседя тук няколко часа и после да потърся третата следа. А междувременно… набрах номер на телефона си.
— Да — разнесе се нетърпелив глас. Някъде отзад се чуваше бебешки плач. Чух как жената духна, за да отметне коса от лицето си.
— Здравейте, търся Хилари Ханди?
Тя затвори. Аз набрах отново.
— Ало?
— Здравейте, мисля, че преди малко ни прекъснаха.
— Включете този номер в списъка на онези, на които не трябва да звъните…
— Хилари, не продавам нищо, обаждам се заради Ейми Дън… Ейми Елиът.
Мълчание. Бебето отново вресна — нещо средно между смях и гневен изблик.
— Какво за нея?
— Не знам дали сте видели по телевизията, но тя изчезна. Няма я вече четири дни и вероятно е похитена.
— О! Съжалявам.
— Аз съм Ник Дън, съпругът й. Звъня на нейни стари приятели.
— Така ли?
— Да сте влизали в контакт с нея наскоро?
Тя дишаше в слушалката — три пъти дълбоко.
— Заради онази глупост в училище ли питате? — Още по-отдалеч се разнесе детско гласче: „Мамо, трябваш ми“.
— След минутка, Джак — провикна се тя някъде зад себе си. После отново заговори на мен с яркочервен глас: — Затова ли ми звъните? Та онова беше преди двайсет години, за бога!
— Знам, знам. Вижте, длъжен съм да попитам. Ще бъда негодник, ако не го сторя.
— Мили боже! Сега съм майка на две деца. Не съм говорила с Ейми от гимназията. Научих си урока. Ако я срещна на улицата, ще хукна на другата страна. — Бебето нададе вой. — Трябва да вървя.
— Само нещо набързо, Хилари…
Тя затвори и веднага след това звънна мобилният ми за еднократна употреба. Не му обърнах внимание. Трябваше да намеря къде да пъхна проклетото нещо.
Усещах край себе си нечие присъствие, на жена, но не вдигнах поглед с надеждата тя да се махне.
— Няма още обяд, а все едно си изкарал цял тежък ден, горкичкият.
Шона Кели. Беше си вдигнала косата на висока момичешка опашка. Лъсналите й от гланца устни бяха щръкнали състрадателно към мен.