— Готов ли си да опиташ картофения ми пай? — Носеше гювеч, държеше го точно под гърдите си, а найлоновото фолио беше на петна от парата. Произнесе думите като звезда от видеоклип от осемдесетте години.
— Закусих обилно. Благодаря все пак. Много мило от твоя страна.
Вместо да се махне обаче, тя седна. Под тюркоазената й спортна пола краката й бяха намазани с лосион и лъщяха. Побутна ме с върха на безукорните си спортни обувки.
— Спиш ли, миличък?
— Държа се.
— Трябва да спиш, Ник. На никого няма да си полезен, ако си изтощен.
— След малко може да си тръгна и да опитам да поспя.
— Мисля, че трябва да го направиш, наистина.
Внезапно изпитах силна признателност към нея. Почувствах се като момчето на мама. Опасна работа. Потуши го, Ник.
Чаках я да си тръгне. Трябваше да си тръгне — хората започваха да ни гледат.
— Ако искаш, още сега ще те откарам у вас — предложи тя. — Една дрямка ще ти се отрази добре.
Тя посегна да ме докосне по коляното и аз усетих изблик на ярост, задето не осъзнава, че трябва да си тръгва. Остави печеното, досадна прилепчива уличнице, и се махай! Сега пък станах момчето на татко. Също толкова зле.
— Защо не се обадиш на Мерибет? — попитах рязко и посочих към тъща си до ксерокса, където правеше безброй копия на снимката на Ейми.
— Добре. — Тя се позадържа още малко и аз вече открито я пренебрегнах. — Оставям те тогава. Дано паят да ти хареса.
Пренебрежението ми явно я бе наранило, понеже не ме погледна, докато се отдалечаваше, а само се извърна и се махна. Почувствах се зле, зачудих се дали да не се извиня, да се сдобря с нея. Недей да търчиш след жена, наредих си.
— Някакви новини? — Беше Ноел Хоторн, която се настани на току-що освободеното от Шона място. Беше по-млада от Шона, но изглеждаше по-възрастна — пълно тяло с грозновати и раздалечени издутини вместо гърди. И с начумерено лице.
— Засега не.
— Очевидно ти се справяш добре.
Завъртях глава към нея, но не знаех какво да отговоря.
— Знаеш ли изобщо коя съм? — попита тя.
— Разбира се. Ноел Хоторн.
— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми тук.
Трябваше да напомня на полицията: вариантите за Ноел бяха само два. Тя или отчаяно търсеше популярност — допадаше й ролята на приятелка на изчезнала жена — или беше луда. Преследвачка, твърдо решена да се сприятели с Ейми, а когато Ейми я е отблъснала…
— Имаш ли някаква информация за Ейми, Ноел? — попитах.
— Разбира се, че имам, Ник. Тя беше най-добрата ми приятелка.
Взирахме се един в друг няколко дълги секунди.
— Ще я споделиш ли?
— Полицията знае къде да ме намери. Ако изобщо се сетят.
— Много полезно, Ноел, няма що. Ще се погрижа да говорят с теб.
Бузите й пламнаха — две безизразни цветни петна.
Тя се отдалечи. Хрумна ми неласкава мисъл, от онези, които изникват най-неочаквано. Помислих си: жените са ненормални, мамка му. Никаква относителност: не някои жени, не много жени. Жените са ненормални.
Когато се стъмни, отидох с колата до празната къща на баща ми, а следата, която ми беше оставила Ейми, беше на седалката до мен.
Това послание беше по-загадъчно от другите, но все пак бях сигурен, че съм го разчел правилно. Ейми ми даваше Картидж, най-сетне ми беше простила, че се преместихме тук: Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук… това ще е нашият дом. Малката кафява къща беше домът на баща ми, която всъщност беше синя, но Ейми се позоваваше на друга наша шега. Всъщност тези наши шеги ми харесваха най-много — караха ме да се чувствам по-свързан с нея, отколкото бих се почувствал след изпълнени с признания и изповеди разговори, страстно любене или приказки до зори. Историята за малката кафява къща беше за баща ми, бях я разказвал единствено на Ейми — че след развода го виждах толкова рядко, че си го представях като герой от книжка с приказки. Той не беше истинският ми баща, а добронамерена и смътно значима личност, казваше се господин Браун и беше много зает да върши важни работи за Съединените щати. От време на време този човек ме използваше като прикритие, за да се движи свободно из града. Ейми се просълзи, когато й разказах тази история, а не бях целил това, исках да й покажа само колко странни са децата понякога. Тя ме увери, че е моето семейство, че ме обича достатъчно, за да компенсира за десетима скапани бащи, и че сега ние сме семейство Дън, ние двамата. После ми прошепна в ухото: „Имам една задача, за която може да си подходящ“.