— Добре съм. — Чувствах се ужасно, коремът ме болеше, психиката ми се сриваше. Може би беше някакъв ключ, който не можех да разбера, но изведнъж ме осени чувството, че пропускам нещо. Бях допуснал огромна грешка и тя щеше да бъде катастрофална. Може би се обаждаше съвестта ми, която дращеше по повърхността, измъкнала се от тайния си затвор.
Го намери някакъв мач по телевизията и през следващите десет минути говореше единствено за него, и то само когато не отпиваше от бирата си. Тя не обичаше печено сирене, затова си загребваше фъстъчено масло от буркана със солени бисквити. По време на рекламите каза:
— Ако имах член, щях да го начукам на фъстъченото масло. — И ме замери с трохички от крекерите.
— Мисля, че ако ти имаше член, щяха да се случват всякакви лоши неща.
После мачът продължи, нашите изоставаха с пет точки. При следващата реклама Го каза:
— Днес се обадих да променя абонаментния си план и песента, която пускат, докато изчакват да вдигна. Беше на Лайънъл Ричи… слушаш ли Лайънъл Ричи? Аз харесвам „Пени Лавър“, но песента не беше тази, а после се обади някаква жена и каза, че всички услуги за клиенти са в Батън Руж, което е странно, понеже тя нямаше акцент, обаче била отраснала в Ню Орлиънс, а малко известен факт е… как се казват хората от Орлиънс?… Орлеанци? Както и да е, те почти нямат акцент. Каза ми, че за моя пакет от услуги, пакет А…
Двамата с Го играехме тази игра, вдъхновена от майка ни, която имаше навика да разказва толкова безобразно скучни и безкрайни истории, че според сестра ми тайничко се е майтапела с нас. И вече почти десет години, когато двамата с Го стигнехме до затишие в разговора, един от нас подемаше разказ за ремонт на някакъв кухненски уред или за покупка на вещ на промоция. Го обаче беше по-упорита от мен. Нейните истории се точеха плавно до безкрай — толкова дълго, че бяха истински досадни, а после изведнъж ставаха безумно смешни.
Сега беше подела някакъв разказ за лампичката в хладилника си и не даваше никакви признаци на колебание. Изпълни ме огромна признателност, наведох се над дивана и я целунах по бузата.
— Това за какво беше?
— Просто за благодарност.
Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Отместих поглед и примигнах, а тя каза:
— Та така, трябваше ми батерия ААА, която се оказа различна от транзисторна батерия, та се наложи да търся касовата бележка на транзисторната батерия…
Мачът приключи. Нашите изгубиха. След това Го изключи звука на телевизора.
— Искаш ли да поговорим, или предпочиташ да се поразсееш още? Каквото кажеш.
— Лягай си, Го. Аз ще се повъртя. Може и да поспя, трябва да поспя.
— Искаш ли приспивателно? — Близначката ми упорито вярва в най-лесния начин. Никаква релаксираща музика, никакви природни звуци — вземаш хапче и се трупясваш.
— Не.
— В шкафчето са, ако си промениш намерението. Ако има подходящ момент за хапче за сън…
Повъртя се още малко край мен, после в стил Го изприпка по коридора — явно изобщо не й се спеше, и затвори вратата на стаята си, понеже знаеше, че ще е най-добре да ме остави сам. Много хора не притежават тази дарба — да знаеш кога да се разкараш. Хората обичат да говорят, а аз никога не съм си падал по това. Водя вътрешен монолог, но думите рядко достигат устните ми. Днес изглежда добре, казвам си, обаче, кой знае защо, не ми хрумва да го изрека на глас. Майка ми говореше, сестра ми говори. Свикнал съм да слушам. Затова се почувствах някак неловко да седя на дивана сам и да не говоря. Разлистих едно от списанията на Го, разходих се по каналите на телевизията и накрая се спрях на стар черно-бял филм — мъже с широкополи шапки си записваха нещо, докато красива домакиня обясняваше, че мъжът й е във Фресно, което накара ченгетата да се спогледат многозначително и да кимнат. Помислих си за Бони и Гилпин и коремът ми се сви. В джоба ми мобилният ми за еднократна употреба издаде звук — имах съобщение: „Навън съм, отвори вратата“.
Ейми Елиът Дън
20 февруари 2010 г.
Трябва просто да продължаваш напред, така казва мама Мо, а когато го казва — уверено, подчертавайки всяка дума, като че ли това наистина е осъществима житейска стратегия — клишето престава да бъде просто думи и се превръща в нещо истинско. Безценно. Да продължаваш напред — именно! Мисля. Много ми харесва това в Средния запад: хората тук не превръщат нищо в огромен проблем. Дори смъртта. Мама Мо просто ще продължи напред, докато ракът не я победи, и тогава просто ще умре.