Искам да те чукам — едва не го изрекох на глас. Ти си ТОПЪЛ — прошепна жена ми в ухото ми. Дръпнах се.
— Ник? — Долната й устна беше влажна от слюнката ми. — Какво има? Не е ли наред всичко помежду ни? Заради Ейми ли?
Анди винаги ми се е струвала страшно млада — беше на двайсет и три, естествено, че е млада, но точно в този момент си дадох сметка колко абсурдно млада е, колко безотговорно, катастрофално млада е. Разрушително млада. Винаги се разтърсвах, когато чувах името на жена си от нейната уста. А тя го произнасяше често. Обичаше да говорим за Ейми, като че ли Ейми е героиня от някакъв вечерен сериал. Анди никога не говореше за Ейми като за враг, представяше я като героиня. Задаваше въпроси, непрекъснато задаваше въпроси за съвместния ни живот, за Ейми: какво правехте заедно в Ню Йорк, какво правехте през уикендите? Устните й изписаха смаяно „О“, когато й казах, че сме ходили на опера. Ходили сте на опера? Тя как беше облечена? С дълга рокля ли? С наметка или с кожа? Ами бижутата, прическата? А също: Какви са приятелките на Ейми? За какво си говорехте? Каква беше Ейми, каква беше всъщност? Като момичето от книжките ли е — съвършена? Това беше любимата приказка за лека нощ на Анди — Ейми.
— Сестра ми е в съседната стая, скъпа. Не бива дори да си тук. Боже, адски искам да си тук, но наистина не биваше да идваш, скъпа. Докато не разберем с какво си имаме работа.
ТИ СИ БЛЕСТЯЩ, ТИ СИ ОСТРОУМЕН, ТИ СИ ТОПЪЛ. А сега ме целуни!
— Скъпи, в момента трябва да се погрижим да сме добре. Само от това имам нужда. — Тя отново се притисна към мен, топла и пищна. — Само от това имам нужда. Моля те, Ник, умирам от страх. Познавам те — знам, че в момента не искаш да говориш, и нямам нищо против. Но имам нужда… да бъдеш с мен.
И аз исках да я целуна, както я бях целунал онзи първи път — зъбите ни се докосваха, лицето й беше наклонено към моето, косата й гъделичкаше ръцете ми, мокра целувка с език, и аз мислех единствено за целувката, защото беше опасно да мисля за каквото и да било друго, освен за това колко е хубаво. Единственото нещо, което ме възпираше да я дръпна в спалнята сега, беше фактът, че съзнавах колко е нередно — още от самото начало беше нередно по най-различни начини, а сега беше станало и опасно.
А и заради Ейми. И заради Ейми, глас, който вече пет години превръщаше ухото ми в свой дом, гласът на съпругата ми, който не ме укоряваше, а отново звучеше мило. Никак не ми беше приятно, че три кратички бележки от нея са в състояние да ме накарат да се почувствам така, сантиментално и тежко.
Нямах абсолютно никакво право да съм сантиментален.
Анди се беше сгушила в мен и аз се зачудих дали полицията наблюдава къщата на Го, дали трябва да се ослушвам за почукване на вратата. Имам много млада, много красива любовница.
Майка ми винаги ни повтаряше: ако се каните да направите нещо и се чудите дали е правилно, представете си го отпечатано във вестника, та всички да могат да го видят.
Ник Дън, работил преди като автор в списание, с все още наранена гордост заради уволнението си през 2010 година, се съгласява да преподава журналистика в общинския колеж на Картидж. Трийсет и пет годишният женен мъж тутакси се възползва от поста си, като започва знойна сексуална връзка със своя двайсет и три годишна студентка.
Беше въплъщение на най-лошите страхове на всеки писател: клише.
А сега нека ви развеселя с още клишета: случи се постепенно. Никога не съм искал да нараня някого. Хлътнах повече, отколкото допусках. Но не беше само флирт. Беше нещо повече от тласък за егото ми. Наистина обичам Анди. Обичам я.
Курсът, който преподавам — „Как да започнем кариера в списание“ — се посещаваше от четиринайсет студенти с различни умения. Всичките момичета. Бих казал жени, но всъщност ми се струва, че момичета е фактически по-точно. Всички искаха да работят в списания. Не бяха смотани вестникарки, бяха лъскави момичета. Всички бяха гледали филми — представяха си как се вихрят из Манхатън с лате в едната ръка и с мобилен телефон в другата и очарователно счупват тока на дизайнерските си обувки, докато си спират такси, и падат в обятията на своята очарователна и обезоръжаваща сродна душа с обезоръжаващо небрежна прическа. Нямаха никаква представа колко глупав и невеж избор на специалност са направили. Възнамерявах да им го покажа, като използвам собственото си уволнение като нагледен пример. Но не исках да се превръщам в трагичен герой — представях си, че поднасям историята небрежно, шеговито, все едно е дреболия. Все едно така просто имам повече време да работя над романа си.