Но през първия учебен час се наложи да отговоря на толкова много уплашени въпроси и се превърнах в такъв надут дърдорко, че просто не бях в състояние да им разкажа истинската история: как ме повикаха в кабинета на редактора за втората вълна уволнения, как изминах този обречен път покрай редиците тесни кабинки и под вперените в мен погледи като в осъден на смърт, а аз все още се надявах, че ще ми кажат нещо различно — например че списанието се нуждае от мен повече от всякога… Да, мислех, че ще бъде насърчителна реч, призоваваща реч, обаче не, вместо това шефът ми каза: „Допускам, че за жалост се досещаш защо те повиках“, триейки очите си под очилата, за да ми покаже колко изморен и потиснат е.
Исках да се чувствам като готин и лъскав писател, затова не разказах на студентите си за своя провал. Казах им, че болест в семейството е наложила да насоча вниманието си насам, което си беше истина, убеждавах сам себе си, чистата истина, героичната истина. А красивата Анди с луничките седеше на няколко метра пред мен, с раздалечените си сини очи под шоколадовата вълниста коса, с леко разтворени плътни устни, невероятно големи, с истински гърди и дълги тънки крака и ръце — непознато сексапилно момиче като кукла, съвсем различно от моята елегантна и аристократична съпруга — и излъчваше телесна топлина и ухание на лавандула, тракаше бележки на лаптопа си и задаваше с дрезгавия си глас въпроси като: „Как убеждавате източника си да ви се довери, да се отвори пред вас?“. А аз се запитах: Откъде се взе това момиче, по дяволите? Някаква шега ли е?
Сигурно се питате защо. Седем години бях верен на Ейми. Тръгвах си от бара по-рано, ако някоя жена започване да флиртува прекалено, ако докосването й започнеше да ми харесва прекалено. Не бях склонен да изневерявам. Не харесвам хората, които мамят — безчестни, лишени от уважение, разглезени. Никога не съм се поддавал на такова нещо. Но това беше навремето, когато бях щастлив. Не ми се иска да вярвам, че отговорът е толкова лесен, но аз бях щастлив, цял живот, после вече не бях. И се появи Анди, която оставаше след часовете и ми задаваше въпроси за мен самия, които Ейми не задаваше, поне напоследък. Караше ме да се чувствам като човек със стойност, а не като идиота, изгубил работата си, като тъпака, който забравя да свали седалката на тоалетната чиния, като непохватника, който никога нищо не прави както трябва. Един ден Анди ми купи ябълка. „Червена превъзходна“ (така бих озаглавил романа за връзката ни, ако го напишех някога). Помоли ме да хвърля поглед на статията й. Беше очерк за стриптийзьорка от Сейнт Луис и звучеше като история от форума на „Пентхаус“, а докато аз четях, Анди започна да яде ябълка, привела се над рамото ми с влажни от плодов сок устни, а аз си помислих: „Мили боже, това момиче се опитва да ме съблазни“, глупашки шокиран като някакъв застаряващ Бенджамин Брадок.
И успя. Започнах да мисля за нея като за бягство, като за възможност. Като за вариант. Прибирах се у дома, намирах Ейми, свита на кълбо на дивана, вперила поглед в стената, мълчалива, никога не ме заговаряше първа, винаги чакаше и водеше някаква постоянна игра на разчупване на леда, на несекващо интелектуално предизвикателство — какво ще направи Ейми щастлива днес? А аз си мислех: Анди не би постъпила така. Като че ли я познавах. Анди би се засмяла на тази шега, на Анди би й харесала тази история. Анди беше мила, красива, едрогърда ирландка от родния ми град, непретенциозна и весела. Анди седеше на първия ред в часовете ми и изглеждаше мека, заинтересувана.
Когато мислех за Анди, не ме болеше коремът, както когато се замислех за жена си — постоянния ужас от прибирането у дома, където не бях добре дошъл.
Започнах да си представям как може да се случи. Закопнях за нейното докосване — да, така стана, като в сантиментална песен от осемдесетте години, копнеех за нейното докосване, всъщност копнеех за каквото и да е докосване, понеже жена ми избягваше моето: у дома се стрелкаше край мен като риба, бягаше някъде далеч в кухнята или на стълбите. Гледахме заедно телевизия мълчаливо на двуместния си диван, самотни, все едно сме на два отделни сала. В леглото тя се обръщаше с гръб към мен и избутваше завивките и чаршафите между нас. Веднъж се събудих през нощта и понеже знаех, че спи, смъкнах съвсем мъничко презрамката й и притиснах буза към голото й рамо. Тази нощ не можах да заспя повече, затова просто се отвратих от себе си. Станах от леглото и мастурбирах под душа, като си представях Ейми, страстния й поглед някога, полупритворените й лунни очи, които ме караха да се чувствам видян. След това седнах на ваната и погледнах към сифона през капчиците вода. Пенисът ми лежеше жалък върху лявото ми бедро като дребно животинче, изхвърлено от водата на сушата. Седнах на дъното на ваната унижен и се помъчих да не се разплача.