Награбихме се едновременно, аз я притиснах до едно дърво за опора, тънките клони стовариха върху нас сняг — смайващо комичен момент, който събуди в мен още по-силно желание да я докосна, да докосна всичко наведнъж, да плъзна едната си ръка нагоре под пуловера й, а другата — между краката й. И тя да ми позволи.
Анди се дръпна от мен, зъбите й тракаха.
— Качи се горе.
Спрях.
— Качи се горе с мен — повтори тя. — Искам да бъда с теб.
Сексът не беше чак страхотен, не и първия път. Телата ни бяха привикнали с различен ритъм, не успяхме да се усетим напълно, а и понеже отдавна не бях прониквал в жена, свърших пръв, бързо, и продължих да се движа в нея още трийсет изключително важни секунди, колкото да се погрижа и за нея, преди съвсем да омекна.
Беше хубаво, но разочароващо, неоргазмено — сигурно така се чувстват момичетата, когато най-сетне се разделят с девствеността си — Е, това ли е цялата дандания? Обаче ми хареса как тя се уви около мен, хареса ми и това, че е точно толкова мека, колкото си представях. Нова кожа. Млада, помислих си позорно и си представих Ейми, която все се мажеше с лосиони, седеше в леглото и сърдито се цапотеше.
Отидох в банята й, изпиках се, огледах се в огледалото и се накарах да го кажа: „Ти изневери. Не издържа едно от най-основните изпитания за един мъж“. А когато това не ме обезпокои, си казах: „Ти наистина не си свестен човек“.
Ужасяващото беше, че ако сексът беше шеметен, това може би щеше да си остане единствената ми изневяра. Но той беше просто приличен, аз вече бях изневерил, не можех да допусна да се превърна в неверник заради нещо посредствено. Затова бях сигурен, че ще има и друг път. Не си обещах повече никога да не го правя. А следващия път беше много-много хубаво, а по-следващия беше страхотно. Скоро Анди се превърна във физическия контрапункт на всичко, което представляваше Ейми. Тя се смееше и разсмиваше и мен, не бързаше да ми противоречи или да се съмнява в мен. Никога не ми се караше. С нея беше лесно. Беше адски лесно. И аз си казах: любовта събужда желанието да бъдеш по-добър човек, така е. Но може би истинската любов ти позволява и просто да бъдеш такъв, какъвто си.
Щях да кажа на Ейми. Знаех, че трябва да го направя. А продължавах да не й казвам месеци наред. А после още месеци. Най-вече от страх. Не можех да понеса разговора, обясненията, които трябваше да дам. Не можех да си представя, че ще се наложи да обсъждам развода с Ранд и с Мерибет, понеже те несъмнено щяха да се намесят в цялата история. Но всъщност отчасти се дължеше на силния ми прагматизъм — беше нелепо до каква степен мога да бъда практичен (за свое удобство). Не поисках развод отчасти защото барът, който отворихме с Го, беше финансиран с парите на Ейми. На практика тя беше собственикът и със сигурност щеше да си го вземе. А аз не можех да понеса да гледам как близначката ми се опитва храбро да посрещне факта, че е изгубила още няколко години от живота си. Затова продължавах просто да се нося по течението на това нещастно положение, допускайки, че в даден момент Ейми ще поеме инициативата, че ще поиска развод и аз ще се измъкна като свестен тип.
Желанието ми да се измъкна от това положение без никаква вина беше достойно за презрение. А колкото по-презряно същество ставах, толкова по-силно копнеех за Анди, която знаеше, че не съм толкова лош, колкото би изглеждало, ако историята ми бъде публикувана във вестника, за да я прочетат хората. Ейми ще се разведе с теб, повтарях си. Няма да допусне още дълго да продължава така. Но когато пролетта отмина, дойде лятото, после есента, после зимата и аз се превърнах в мъж, който изневерява през всеки сезон — измамник с приятно нетърпелива любовница. Стана ясно, че нещо трябва да се предприеме.
— Аз те обичам, Ник — каза Анди сега, някак сюрреалистично, на канапето на сестра ми. — Каквото и да се случи. Наистина не знам какво друго да кажа, чувствам се много… — безпомощно вдигна тя ръце. — Глупаво.
— Недей да се чувстваш глупаво. И аз не знам какво да кажа. Няма нищо за казване.
— Можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи.
А аз си помислих: вече не мога да изрека тези думи на глас. Казвал ги бях един-два пъти, промърморени тихичко във врата й, обзет от носталгия по нещо. Но думите си бяха там, на показ беше и много повече. Тогава се замислих за следата, която бяхме оставили, за напрегнатата ни полутайна любовна история, за която не се бях притеснявал достатъчно. Ако в сградата й имаше охранителни камери, бяха ме записали. Бях купил телефон за еднократна употреба само за да говоря с нея, но съобщенията на гласовата поща и есемесите бяха в паметта на нейния съвсем редовен мобилен телефон. Бях й написал мръснишка валентинка, която вече си представях по новините. И още нещо: Анди беше на двайсет и три. Допусках, че моите думи, гласът ми и дори снимките ми са запечатани на всякакви нейни електронни устройства. Една вечер прегледах снимките в телефона й — ревнив, любопитен, обсебващ — и видях много снимки на нейни бивши гаджета, гордо усмихнати в леглото, затова реших, че в даден момент сигурно ще се присъединя към клуба — дори ми се искаше да се присъединя към клуба — и по някаква причина това не ме притесни, макар че такава снимка можеше да бъде изпратена на един милион души само за няколко броени отмъстителни секунди.