— Положението е адски странно, Анди. Просто те моля да бъдеш търпелива.
Тя се дръпна от мен.
— Не можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи, така ли?
— Обичам те, Анди, наистина. — Погледнах я в очите. Сега беше опасно да кажа „обичам те“, но беше опасно и да не го кажа.
— Тогава ме чукай — прошепна тя. И дръпна колана ми.
— В момента трябва много да внимаваме… За мен ще е адски зле, ако полицията научи за нас. Повече от зле.
— За това ли се тревожиш?
— Аз съм съпругът на изчезнала жена и имам тайна… приятелка. Да, изглежда престъпно.
— Както го представяш, изглежда гнусно. — Гърдите й още бяха голи.
— Хората не ни познават, Анди. На тях наистина ще им се стори гнусно.
— Добре, като в лош филм ноар.
Усмихна се. Аз бях обяснил на Анди какво представлява жанрът ноар — „Големият сън“ с Богарт, „Двойна застраховка“, всички класики. Това беше едно от нещата, които най-много ми харесваха във връзката ни — можех да я уча на разни работи.
— Защо просто не кажем на полицията? — попита тя. — Няма ли да е по-добре…
— Не, Анди, дори не си го помисляй. Не.
— Но те ще разберат…
— Откъде? Откъде ще разберат? Казвала ли си на някого за нас, скъпа?
Тя ме погледна неспокойно. Вдигна лятната си рокля. Почувствах се зле: не си беше представяла, че нощта ще мине така. Радваше се, че ме вижда, представяла си беше страстна среща, физически ренесанс, а аз гледах само как да си спася задника.
— Скъпа, извинявай, но наистина трябва да знам — настоях.
— Не по име.
— Как така не по име?
— Искам да кажа — дръпна тя роклята си догоре, — приятелите ми и майка ми знаят, че се срещам с някого, но не знаят как се казва.
— Не си ме описвала, нали? — попитах по-настойчиво, отколкото ми се искаше, но имах усещането, че крепя таван, който се срутва. — Двама знаят за нас, Анди — ти и аз. Ако искаш да ми помогнеш, ако ме обичаш, ще останем да си знаем само ние двамата и полицията никога няма да разбере.
Тя плъзна пръст по ластика на боксерките ми.
— Ами ако никога не намерят Ейми?
— Ти и аз ще бъдем заедно, Анди, каквото и да се случи. Но само ако внимаваме. Ако не внимаваме, има вероятност… Положението е толкова сериозно, че може и да отида в затвора.
— Може да е избягала с някого — каза тя и облегна буза на рамото ми. — Може би…
Усещах как момичешкият й мозък работи усилено, как превръща Ейми и нейното изчезване в повърхностен безсъдържателен роман, пренебрегвайки всяка реалност, която не се връзва с фабулата.
— Не е избягала. Много по-сериозно е от това. — Повдигнах с пръст брадичката й, за да ме погледне. — Анди? Искам да приемеш тази история много сериозно, ясно?
— Разбира се, че я приемам сериозно. Но искам да мога по-често да говоря с теб. Да те виждам. Откачам, Ник.
— Засега трябва да се сдържаме. — Стиснах раменете й, за да ме погледне. — Съпругата ми е изчезнала, Анди.
— Но ти дори не…
Знаех какво ще каже — дори не я обичаш — но беше достатъчно умна да спре дотук.
Прегърна ме.
— Виж, не искам да се караме. Знам, че те е грижа за Ейми и че сигурно си много притеснен. Аз също се тревожа. Знам, че си под голямо… неописуемо напрежение. Нямам нищо против да съм още по-дискретна от преди — ако изобщо е възможно. Но помни, това засяга и мен. Трябва да те чувам. Веднъж на ден. Просто ми се обаждай, когато можеш, дори да е за две секунди, за да чуя гласа ти. Веднъж на ден, Ник. Всеки ден. Иначе ще полудея. Ще откача.