Тя се изправи и ме дръпна към вратата.
— Дори няма да те помоля да ме изпратиш до колата — каза. — Само ме целуни.
— Отпред ли си паркирала? — попитах със свито сърце.
— По-надолу по улицата.
Целунах я, много нежно.
— Обичам те — каза тя, а аз целунах шията й, промърморих нещо в отговор и се шмугнах зад вратата, щом тя я отвори да си ходи.
Когато се обърнах, Го стоеше в дневната. Със зяпнала уста, слисана, но всяка друга част от тялото й изразяваше ярост: ръце на кръста, извити вежди.
— Ник. Проклет идиот!
Ейми Елиът Дън
26 май 2011 г.
Голяма идиотка съм. Понякога се гледам и си казвам: нищо чудно, че Ник ме смята за нелепа, фриволна и разглезена в сравнение с майка си. Морийн умира. Тя крие болестта си зад широки усмивки и широки бродирани спортни горнища и на всеки въпрос за здравето си отговаря: „О, аз съм добре, но ти как си, скъпа?“. Мо умира, но не го признава, още не. Вчера ми се обади сутринта и ме попита дали искам да отида на излет с нея и приятелките й — когато е добре, гледа да стои колкото може по-дълго навън — и аз се съгласявам веднага, макар да знам, че няма да правят нищо интересно за мен: ще играят карти, ще свършат нещо в църквата, най-често подреждат.
— Ще те вземем след петнайсет минути — казва ми. — Облечи нещо с къси ръкави.
Чистене. Сигурно ще е свързано с чистене. Нещо, което ще ме омаже до лактите. Обличам риза с къси ръкави и точно след петнайсет минути отварям вратата на Морийн, плешива под плетената си шапка — киска се за нещо с трите си приятелки. Всички носят еднакви фланелки с апликация, звънчета и панделки — на гърдите им се мъдри надпис „ПлазМамас“.
Решавам, че са основали вокална група. Но после всички се качваме в стария крайслер на Джойс — много стар, с една цяла предна седалка, бабешка кола, която мирише на женски цигари — и весело подкарваме към центъра за кръводаряване.
— Ние сме във вторник и петък — обяснява Джойс, гледайки към мен в огледалото за обратно виждане.
— А! — казвам. Как иначе да отговоря? О, това са страхотни дни за кръвна плазма!
— Можеш да даваш два пъти седмично — пояснява Морийн и звънчетата на ризата й издрънчават. — Първия път получаваш двайсет долара, втория — трийсет. Затова всички днес са в толкова хубаво настроение.
— Много ще ти хареса — уверява ме Джойс. — Всички седят и си говорят като в козметичен салон.
Морийн ме стисва за ръката и тихо казва:
— Аз вече не мога да давам, но си помислих, че ти ще ме заместиш. Не е лош начин да припечелиш нещичко — жената трябва да си има малко свои пари.
Преглъщам един пристъп на гняв: някога си имах немалко свои пари, но ги дадох на сина ти.
Мършав мъж с възтясно джинсово яке се навърта из паркинга като улично куче. Вътре обаче е чисто. Добре осветено, мирише на бор, с християнски плакати по стените — гълъби и лека мъгла. Обаче аз знам, че не мога да го направя. Игли. Кръв. И двете ни ги понасям. Нямам други фобии, но тези са страшно силни — припадам дори когато се порежа на хартия.
Не понасям никакво нараняване на кожата: ожулване, пробиване, рязане. Когато ходя с Морийн на химиотерапията, никога не гледам, докато пъхват иглата.
— Здравей, Кейлийс! — провиква се Морийн, когато влизаме, и една пълна чернокожа жена с някакво подобие на медицинска униформа отговаря:
— Здрасти, Морийн? Как се чувстваш?
— О, аз съм добре, а ти как си?
— Откога го правите? — питам я.
— Почти година — отговаря Морийн. — Кейлийс е любимка на всички, изобщо не усещаш как те боцка. Което за мен е много добре, понеже вените ми на нищо не приличат. — Навива ръкавите си и ми показва сините си вени като въжета. Когато се запознах с Мо, тя беше дебела, но вече не е. Странно, но всъщност изглеждаше по-добре пълна. — Пипни някоя да видиш.
Озъртам се с надеждата Кейлийс да ни въведе вътре.
— Хайде, пипни.
Докосвам вената с върха на пръста си и усещам как тя ми се изплъзва отдолу. Залива ме топлина.
— Значи това е новото ни попълнение? — пита Кейлийс, внезапно озовала се до мен. — Морийн постоянно се хвали с теб. Такаааа, ще трябва да попълниш някои документи…