— Съжалявам, не мога. Не понасям игли и кръв. Имам сериозна фобия. Буквално не мога да го направя.
Давам си сметка, че днес не съм хапвала нищо, и ми се завива свят. Вратът ми отмалява.
— Всичко тук е много хигиенично, в добри ръце си — уверява ме Кейлийс.
— Не е там работата, честна дума. Никога не съм давала кръв. Лекарят ми се сърди, понеже не мога да си направя дори годишните кръвни изследвания, за да провери холестерола ми.
Затова после чакам. Минават два часа, през които Вики и Джойс са свързани с някакви боботещи машини. Сякаш изпразват телата им. Дори са им маркирали пръстите, за да не дават кръв повече от два пъти седмично — знаците се виждат под една лилава лампа.
— Като във филм за Джеймс Бонд — отбелязва Вики и всички се кискат. Морийн тананика темата от филма (струва ми се), а Джойс свива пръстите на ръката си като пистолет.
— Ей, бабушкери, не може ли поне веднъж да сте тихички — обажда се белокоса жена през четири стола. Надвесва се над полегналите тела на трима мазни мъже — със синьо-зелени татуировки, поникнала брада, точно такива мъже си представям като кръводарители — и размахва пръста на свободната си ръка.
— Мери! Мислех, че ще идваш утре!
— Така смятах, обаче помощите ми за безработни ще пристигнат чак другата седмица, а ми беше останала само кутия зърнена закуска и една консерва царевица.
Всички се смеят, все едно е забавно да умираш от глад — този град понякога е нетърпим, толкова отчаян и в пълно отрицание на случващото се. Прилошава ми от пенещата се кръв, от дългите пластмасови тръбички между апаратите и телата, от това обработване на хората. Където и погледна, пред очите ми има кръв. Тъмна, почти пурпурна.
Отивам в тоалетната и плискам лицето си със студена вода. Правя две крачки и ушите ми оглушават, очите ми виждат като през две дупчици, чувам ударите на сърцето си, бушуването на собствената си кръв, и докато падам, казвам:
— О, съжалявам!
Почти не помня как сме се върнали. Морийн ме настанява в леглото, носи ми чаша ябълков сок и купа със супа. Опитваме да звъннем на Ник. Го казва, че той не е в бара, а не вдига мобилния си.
Този човек просто изчезва.
— И като момче си беше такъв — обича да скита — казва Морийн. — Нямаше по-неприятно нещо за него от наказанието да не напуска стаята си. — Тя ми слага студен компрес на челото, а дъхът й мирише остро на аспирин. — Сега си почивай. Аз ще продължа да му звъня, докато не го намеря и не му кажа да се прибира.
Когато Ник се прибира, вече спя. Събуждам се и го чувам да си взема душ, поглеждам часовника и установявам, че е един и четири. Явно все пак е отишъл в бара — обича да си взема душ след работа, да отмие от кожата си миризмата на бира и на солени пуканки. (Така казва.)
Пъхва се в леглото и когато се обръщам към него с отворени очи, се смайва, че съм будна.
— От часове се опитваме да се свържем с теб.
— Батерията ми беше паднала. Припаднала си?
— Нали батерията ти беше паднала?
Замълчава и аз разбирам, че ще ме излъже. Най-ужасното чувство: когато трябва просто да чакаш и да се приготвиш за лъжата. Ник е старомоден, нуждае се от свободата си, не обича да дава обяснения. Ако е планирал нещо с момчетата, ще изчака и едва час преди играта на покер ще ми подметне нехайно: „Ей, тази вечер мисля да поиграя покер с момчетата, нали нямаш нищо против?“, а ако аз съм направила други планове, ще бъда лошата.
Не е хубаво да си жената, която не пуска мъжа си да играе покер — надали ти се иска да си заядливката с ролки в косата и точилка в ръка. Затова преглъщаш разочарованието си и се съгласяваш. Той не го прави нарочно, за да се държи зле, просто така е възпитан. Баща му винаги е правил каквото му скимне, а майка му го е търпяла. Докато не се развела с него. Ник започва да ми пробутва лъжливото си обяснение, а аз дори не го слушам.
Ник Дън
Изчезнала от пет дни
Облегнах се на вратата. Още долавях уханието на Анди и исках да задържа този миг, за да мога сега, след като тя си тръгна, да се насладя още мъничко на мисълта за нея. На лавандуловия й шампоан, на лавандуловия й лосион. Лавандула за късмет, обясни ми тя веднъж. Имам нужда от късмет.
— На колко години е? — пита Го с ръце на кръста.
— Това ли е най-важното?
— На колко години е, Ник?