— На двайсет и три.
— На двайсет и три. Блестящо.
— Го, недей…
— Ник, даваш ли си сметка колко си откачен? — пита тя с ръце на кръста. — Откачен и тъп? — Последната дума — детинска дума — ме удря силно, все едно отново съм десетгодишен.
— Положението не е идеално — признавам тихо.
— Идеално положение ли! Ти си… ти изневеряваш, Ник! Какво става с теб? Винаги си бил от добрите. Или аз открай време съм идиотка?
— Не — погледнах към вратата, към същото място, където гледах като малък, когато ме караше да седна на дивана и ми казваше, че съм способен да се държа по-добре, не както току-що се бях държал.
— Ти си мъж, който изневерява на жена си — това не можеш да го поправиш — каза Го. — Боже, дори татко не изневеряваше. Ти си толкова… жена ти е изчезнала, Ейми е бог знае къде, а ти се забавляваш с тази малка…
— Го, много ми е забавна тази нова версия на историята, в която ти си на страната на Ейми. Никога не си я харесвала, още от самото начало, а откакто се случи всичко това, сякаш…
— Съчувствам на изчезналата ти съпруга, Ник. Загрижена съм. Да, така е. Помниш ли, когато ти казах, че се държиш странно? Поведението ти… е налудничаво.
Тя закрачи из стаята, дъвчейки нокътя си.
— Полицията ще научи за това, а аз дори не знам… — каза тя. — Ужасно съм уплашена, Ник. За пръв път наистина съм уплашена за теб. Не мога да повярвам, че още не са научили. Сигурно ще извадят разпечатки на разговорите ти.
— Говоря от телефон за еднократна употреба.
Тя се стъписа.
— Още по-зле. Това е като… умисъл.
— Умишлена изневяра, Го. Да, виновен съм в това.
Тя замълча за секунда, отпусна се тежко на дивана, за да осмисли всичко. Честно казано, изпитах облекчение, че го научи.
— От колко време? — попита тя.
— Малко повече от година. — Накарах се да вдигна очи от пода и да погледна право в нея.
— Повече от година? И не си ми казал.
— Страхувах се, че ще ми кажеш да престана. Че ще си помислиш лоши неща за мен и тогава ще трябва да спра. А не исках. Нещата с Ейми…
— Повече от година — повтори Го. — А аз нищо не заподозрях. Осем хиляди пиянски разговора, а ти не ми се довери достатъчно, за да ми кажеш… Не знаех, че си способен на това — да скриеш изцяло нещо от мен.
— Само това.
Го сви рамене — как да ти вярвам сега?
— Обичаш ли я? — Помъчи се въпросът да прозвучи шеговито, за да ми покаже колко слабо вероятно е да е вярно.
— Да. Наистина ми се струва, че я обичам. Обичам я.
— Съзнаваш ли, че ако наистина излизаш с нея, ако се виждате редовно, ако живееш с нея, тя ще открие у теб същите недостатъци? Ще забележи неща, които ще я подлудяват. Ще има изисквания, които няма да ти харесват. Ще ти се ядосва?
— Не съм на десет, Го. Знам как се развиват връзките.
Тя отново сви рамене — нима?
— Трябва ни адвокат — заяви Го. — Добър адвокат с пиар умения, понеже… телевизиите, някои кабелни програми, душат наоколо. Трябва да се погрижим медиите да не те превърнат в противен любовчия, защото ако това се случи… Тогава край.
— Това е малко крайно. — Обикновено се съгласявам с нея, но не можех да понеса да слушам тези думи от Го. Трябваше да ги опровергая.
— Ник, положението е сериозно. Ще се обадя тук-там.
— Както искаш, ако така ще се почувстваш по-добре.
Тя бучна два твърди пръста в гърдите ми.
— Не се дръж така с мен, Ланс. „О, момичетата все преувеличават.“ Това са глупости. Загазил си, приятел. Извади си главата от пясъка и започни да ми помагаш да оправим нещата.
Под ризата усещах мястото, където ме мушна с пръст, дълго след като хапчето я унесе и тя, слава богу, си легна.
Сънувах Ейми: пълзеше по пода на кухнята на четири крака и се опитваше да се добере до задната врата, но не виждаше нищо заради кръвта и се движеше много бавно, твърде бавно. Красивата й глава беше странно обезобразена, вдлъбната отдясно. От един дълъг кичур капеше кръв, Ейми стенеше моето име.
Събудих се и осъзнах, че е време да се прибера у дома. Трябваше да огледам мястото — местопрестъплението — трябваше да се изправя пред него.
Го беше тръгнала, колата й я нямаше. Озърнах се за бележка някъде на открито, та тъпият й брат да я прочете: „Днес колата ми трябва, вземи колата на мама!“, с ключ до нея и стрелка към ключа, обаче не намерих нищо такова — явно още ми беше бясна. Сам намерих ключовете от колата на мама на кукичка до стария телефон на стената и подкарах нейната тойота „Камри“ към вкъщи.