Извих вежди.
— Имайте малко търпение — каза той. — Човек се чувства добре в кожата си. Много добре, може би за пръв път. А после тя забелязва недостатъците ти, разбира, че ти си поредният обикновен човек, с когото трябва да се оправя — и ти наистина си Способния Анди, обаче в реалността Способния Анди никога не би могъл да бъде с Невероятната Ейми. И интересът й угасва, а ти преставаш да се чувстваш добре, отново усещаш предишната студенина, все едно си гол на пода в банята, а единственото ти желание е отново да се пъхнеш в топлата вана.
Познавах чувството — бях на пода на банята вече три години — отвратих се, че съм изпитвал същото чувство като този човек.
— Е, сигурен съм, че разбирате какво имам предвид — каза Деси и ми се усмихна с намигване.
Ама че странен човек, помислих си. Кой сравнява съпругата на друг мъж с вана, в която иска да се потопи? Изчезналата съпруга на друг мъж?
Зад него имаше дълга масичка от полирано дърво, върху която се мъдреха няколко снимки със сребърни рамки. В средата видях доста голяма ученическа снимка на Деси и Ейми по тенис екипи — двамата бяха толкова абсурдно стилни, толкова богати и излъскани, все едно гледах кадър от филм на Хичкок. Представих си го като юноша, как се шмугва в стаята на Ейми в общежитието, как пуска дрехите си на пода, пъхва се в хладните чаршафи и поглъща хапчетата в пластмасови капсули. И чака някой да го намери. Беше някакво наказание, ярост — но не като случилото се в моята къща преди пет дни. Разбирах защо полицията не се интересува толкова от случая. Деси проследи погледа ми.
— О, не можете да ме вините! — усмихна се той. — Кой би изхвърлил толкова съвършена снимка?
— На момиче, с което не се е виждал двайсет години? — попитах, преди да успея да се овладея. Давах си сметка, че тонът ми е по-агресивен от необходимото.
— Познавам Ейми — рязко отговори Деси. Седна на ръкохватката на дивана и си пое дълбоко въздух. — Познавах я. Познавах я много добре. Няма ли никакви следи? Трябва да попитам… дали баща й… той… тук ли е?
— Разбира се, че е тук.
— И сигурно е бил в Ню Йорк… когато се е случило?
— Бил е в Ню Йорк. Защо питате?
Деси сви рамене — просто от любопитство, без конкретна причина. Помълча половин минута, вперил поглед в очите ми, предизвиквайки ме да отместя своя. Никой от двама ни не примигна.
— Всъщност, Деси, дойдох тук, за да видя какво можете да ми кажете вие.
Опитах да си представя, че Деси отвлича Ейми. Дали нямаше някоя къща край езеро недалеч? Обикновено такива типове имат. Не беше ли възможно този изискан мъж наистина да държи Ейми в удобното приземие на някоя от своите вили — тя да крачи по килима, да спи на някое прашно канапе в някакъв ярък, популярен за шейсетте години цвят — лимоново или коралово. Искаше ми се Бони и Гилпин да бяха тук, да бяха чули собственическия му тон, когато каза: „Познавам Ейми“.
— Аз ли? — засмя се богато Деси. Идеалното описание за звука. — Нищо не мога да ви кажа. Както изтъкнахте… не я познавам.
— Но вие току-що казахте, че я познавате.
— Е, със сигурност не колкото вас.
— Преследвали сте я в гимназията.
— Преследвал ли съм я? Ник. Тя ми беше гадже.
— Но после ви е зарязала. А вие не сте искали да се откажете.
— Е, може да съм й звъннал няколко пъти. Но нищо необичайно.
— А обичайно ли е да опитате да се самоубиете в спалнята й в общежитието?
Той отметна глава и присви очи. Отвори уста и понечи да каже нещо, после забоде поглед в ръцете си.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, Ник — каза най-накрая.
— Говоря за това, че сте преследвали жена ми. В гимназията. Ето това е.
— За това ли става дума наистина? — засмя се той. — Мили боже, а аз си помислих, че събирате пари, за да обявите награда или нещо подобно. И с радост бих помогнал, между другото. Както ви казах, винаги съм желал доброто на Ейми. Дали я обичам? Не. Всъщност вече не я познавам. От време на време си пишем. Но идването ви тук е интересно. Бъркате проблема. Защото, честно да ви кажа, Ник, по телевизията, а и тук, по дяволите, изобщо не ми приличате на скърбящ и разтревожен съпруг. Изглеждате ми… самодоволен. Между другото, полицаите вече говориха с мен, вероятно благодарение на вас. Или на родителите й. Странно, че не знаехте — човек би допуснал, че споделят всичко със съпруга, ако е извън подозрение.