Барът като че я ободри. Тя се грижеше за счетоводството, тя наливаше бирата. Крадеше от буркана с бакшишите относително редовно, но пък и работеше повече от мен. Никога не говорехме за предишния си живот. Само ние бяхме останали от семейство Дън, бяхме приключили и изпитвахме необичайно задоволство от това.
— И какво? — Обичайното за Го начало на разговора.
— Аха.
— Какво аха? Аха зле ли? Понеже изглеждаш зле.
Свих рамене и тя се вгледа в лицето ми.
— Ейми ли?
Въпросът беше лесен. Пак свих рамене — този път за потвърждение, свиване в духа на „какво да се прави“.
Тя си лепна развеселено изражение, облегна лакти върху бара, обхвана с длани брадичката си и се приготви за прозорлив анализ на брака ми. Давай, експертна комисийо с един-единствен член.
— Какво за нея?
— Лош ден. Просто имам лош ден.
— Не допускай тя да те тревожи. — Го запали цигара. Пушеше само по една дневно. — Жените са луди. — Сестра ми не се смяташе за част от общата категория „жени“ и използваше тази дума подигравателно.
Духнах дима й обратно към притежателката му.
— Днес е годишнината ни. Пет години.
— Аууу! — отметна глава назад Го. Беше ни шаферка, цялата в лилаво — „великолепната дама с гарвановочерна коса и загърната в аметист“, както я описа майката на Ейми — но тя не следи годишнините. — Боже. Мамка му. Пич. Бързичко минаха. — Издуха още дим към мен в ленива игра на „да видим кой ще се разболее от рак“. — Тя ще предприеме някое от нейните… хм… как ги наричаше ти… глупащини…
— Търсене на съкровище — поправих я.
Жена ми обичаше игрите, предимно мисловните, но също така и истинските развлекателни игри, а за годишнината ни винаги организира търсене на съкровище, при което всеки ключ води до скривалището на следващата следа и така най-накрая стигах до подаръка си. Така винаги правел баща й за годишнините им с майка й и не си мислете, че не забелязвам ролята на половете и не схващам намека. Обаче не съм отраснал в семейството на Ейми, а в своето, а последният подарък, който помня, че татко направи на мама, беше ютия, оставена просто така върху кухненския плот, без никаква опаковка.
— Да се обзаложим ли колко точно ще ти се вбеси тази година? — попита Го и се ухили над ръба на халбата си.
Ето какъв е проблемът със съкровищата на Ейми: аз никога не разгадавам следите. На първата ни годишнина още в Ню Йорк отгатнах две от седемте. Най-доброто ми постижение. Първата загадка:
Като дете ходили ли сте на състезания по правопис? През онази нежна секунда след като оповестят думата, докато пресявате всичко през мозъка си, за да видите дали можете да я напишете правилно? Ето така се чувствах — същата сляпа паника.
— Ирландска кръчма на не съвсем ирландско място — подсказа ми тя.
Захапах устната си отстрани и понечих да свия рамене, оглеждайки хола ни, сякаш отговорът ще изникне отнякъде. Ейми ми отпусна още една много дълга минута.
— Бяхме се изгубили в дъжда — каза тя умолително, но на крачка от раздразнението.
Аз довърших свиването на рамене.
— „Макман“, Ник. Помниш ли, когато се изгубихме в дъжда в китайския квартал, докато се опитвахме да намерим онова място, където сервират димсум, уж близо до статуята на Конфуций, обаче се оказа, че има две статуи на Конфуций, а после случайно се озовахме целите вир-вода в онази ирландска кръчма, обърнахме по няколко уискита, а ти ме сграбчи и ме целуна, и беше…