— Ти обади ли им се? — попита Бони.
— Не. Това не е ли ваша работа? Не знам на кои си струва да звънна и кои са откачалки. Нямам време да звъня на някакъв тъпак, който се преструва на Тито Пуенте.
— Не отдавам голямо значение на откритата телефонна линия — каза Ронда. — Това е задънена улица. Обадиха се и много твои бивши приятелки. Просто да кажат здрасти. Да проверят как си. Хората са странни.
— Хайде да започваме с въпросите — подкани я Гилпин.
— Да, добре. Мисля, че трябва да започнем със следното: къде си бил сутринта, когато съпругата ти е изчезнала — каза Бони изведнъж извинително-почтително. Играеше ролята на доброто ченге и двамата прекрасно го съзнавахме. Освен ако наистина не беше на моя страна. Струваше ми се възможно понякога ченгетата просто да са на твоя страна. Нали така?
— Бях на брега.
— И не помниш някой да те е виждал? — попита Бони. — Ще ни бъде от огромна полза, ако можем да отметнем тази дреболия от списъка си. — И замълча съчувствено. Ронда не просто умееше да мълчи, тя изпълваше стаята с избраното от нея настроение като октопод с багрилото, което изпуска.
— Повярвайте ми, искам го не по-малко от вас. Но не. Не помня да съм видял някого.
Бони се усмихна притеснено.
— Странно е… споменахме мимоходом, че си бил на брега пред няколко човека, и те всички казаха… ами да кажем, че се учудиха. Казаха, че не било в твой стил. Че не си човек, който ще виси на брега.
Свих рамене.
— Ако ме питате дали ходя на брега да се излежавам по цял ден? Не. Но колкото да си изпия кафето сутрин? Разбира се.
— Е, това ни е от помощ — бодро каза Бони. — Откъде си купи кафе онази сутрин? — Тя се обърна към Гилпин, сякаш търсеше одобрението му. — Можем поне да уточним времевата рамка, нали?
— Приготвих си го тук — отговорих.
— О — намръщи се тя. — Странно, понеже тук няма кафе. Никъде в къщата. Помня, че ми се стори странно. Човек, пристрастен към кофеина като мен, забелязва такива неща.
Добре, забелязала си го, помислих си. Познавах ченге, което се казваше Бони Марони. Капанчетата й са толкова очевидни, толкова фалшиви…
— Имах останало в една чаша в хладилника и го претоплих. — Отново свих рамене: голяма работа.
— Аха. Трябва да е било там от доста време — забелязах, че в боклука няма кутия от кафе.
— От няколко дни. Но още беше вкусно.
Усмихнахме се един срещу друг. Ти знаеш и аз знам, играта започна. Всъщност наистина си помислих тези идиотски думи: играта започна. Но в известен смисъл бях много доволен — започваше следващата част.
Бони се обърна към Гилпин с ръце на кръста и му кимна кратичко. Той подъвка бузата си за секунда и после посочи към отоманката, масичката, вече оправената дневна.
— Виж, ето какъв ни е проблемът, Ник — каза той. — Виждал съм десетки нахлувания с взлом…
— Десетки по десетки по десетки — прекъсна го Бони.
— Много нахлувания с взлом. Това — цялото това място тук, в дневната — помниш ли го? Преобърнатата отоманка, катурнатата масичка, вазата на пода… — Той шляпна снимката от местопрестъплението върху масичката пред мен. — Цялото това място би трябвало да подсказва борба, нали?
Главата ми се разду и после отново се сви. Запази спокойствие.
— Би трябвало ли?
— Не изглеждаше както трябва — продължи Гилпин. — Още от първата секунда. Честно казано, изглеждаше постановка. Първо, всичко беше съсредоточено само на това място. Защо никъде другаде нямаше нищо нередно, а само в тази стая? Странно е.
Той извади друга снимка, в близък план.
— Погледни тук, тази купчина книги. Би трябвало да са пред масичката — нали стоят върху нея?
Кимнах.
— Когато масичката е била преобърната, книгите следва да се разпилеят отпред, следвайки траекторията на падане на масичката. Обаче вместо това те се оказват зад нея, като че ли някой ги е съборил, преди да катурне масичката.
Взирах се тъпо в снимката.
— Погледни и това, за мен е много любопитно — продължи Гилпин. Посочи ми трите тънки старинни рамки върху полицата на камината. Той тупна силно с крак и те всички тутакси се катурнаха напред. — Те обаче въпреки всичко тогава са останали изправени.
Показа ми снимки с изправени рамки. Надявах се — дори след като ме спипаха за фала с вечерята в „Хаустънс“ — че ще бъдат тъпи ченгета, ченгета от филмите, местни селяндури, които се опитват да ти угодят, които се доверяват на другия местен: Каквото кажеш, приятел. Но не ми се паднаха тъпи ченгета.