— Не знам какво искате да кажа — промърморих. — Това е съвсем… не знам какво да мисля. Искам само да намеря жена си.
— Ние също, Ник, ние също — увери ме Ронда. — Но още нещо. Отоманката… нали помниш как се беше прекатурила? — Тя потупа ниската отоманка и посочи към четирите й крачета, високи само около два сантиметра и половина. — Виждаш ли, тя е тежка отдолу заради ниските крачета. Възглавниците на практика са почти на пода. Опитай да я събориш.
Поколебах се.
— Хайде, опитай — подкани ме пак.
Побутнах отоманката, но тя се плъзна по килима, вместо да се преобърне. Кимнах. Съгласих се. Наистина имаше тежко дъно.
— Не, сериозно, ела тук ако трябва, и опитай да катурнеш това чудо — нареди ми Бони.
Коленичих, бутах от все по-ниско и по-ниско, накрая пъхнах ръка под отоманката и я катурнах. Но дори тогава тя се повдигна нагоре, едната й страна се понаведе, но после отново се върна на мястото си. Накрая се наложи буквално да я вдигна и да я преобърна с двете си ръце.
— Странно, нали? — попита Бони, но не звучеше никак изненадана.
— Ник, чистил ли си къщата в деня, когато съпругата ти изчезна? — попита Гилпин.
— Не.
— Добре, понеже криминалистите провериха пода на кухнята с луминол и той светна. Доста кръв се е изляла там, Ник. Не става дума за нищожно порязване, а за много кръв.
— Боже! — В средата на гърдите ми се появи горещо кълбо. — Но…
— Да, значи жена ти е успяла да излезе от тази стая — каза той. — Някак на теория тя се е добрала до кухнята — без да събори дреболиите върху масата точно отпред — и после е паднала в кухнята, където е изгубила много кръв.
— И после някой старателно е избърсал кръвта — каза Ронда, наблюдавайки ме.
— Чакайте, чакайте. Защо някой ще се опитва да бърше кръвта, но после ще създава бъркотия в дневната…
— Ще разберем защо, не се тревожи, Ник — тихо ме увери Ронда.
— Не разбирам, просто не разбирам…
— Да седнем — подкани ме Бони. Посочи ми един стол в трапезарията. — Ял ли си нещо? Искаш ли сандвич?
Поклатих глава. Тя изпълняваше ролята на различни женски героини: на силната жена, на грижовната жена, за да види коя ще даде най-добър резултат.
— Как вървеше бракът ти, Ник? — попита Ронда. — Пет години… наближавал е кризисният момент през седмата година.
— Бракът ми си беше наред — повторих. — Не беше идеален, но беше хубав.
Тя сбърчи нос: лъжеш!
— Смятате ли, че е възможно да е избягала, Ник? — попита твърде обнадеждено. — Да се е постарала да заприлича на местопрестъпление и да е избягала. Съпругата беглец?
Бони започна да изрежда причините да не е станало така:
— Не е използвала мобилния си телефон, не е използвала кредитните карти, нито дебитните карти. Не е теглила сериозни суми предишните седмици.
— И кръвта — додаде Гилпин. — Не искам да звуча безсърдечно, но толкова много кръв? За това е нужна сериозна… Не бих могъл да си го причиня сам. Става дума за наистина дълбоки рани. Съпругата ти железни нерви ли има?
— Да, така е. — Освен това има фобия от кръв, но щях да почакам и да оставя блестящите детективи сами да го установят.
— Е, струва ми се много невероятно — каза Гилпин. — Ако се е наранила толкова сериозно, защо й е да бърше кръвта?
— Не, наистина, да си говорим честно, Ник — каза Бони и се приведе над коленете си, за да ме погледне както седях, вперил поглед в пода. — Как вървеше бракът ви напоследък? Ние сме на твоя страна, но искаме да ни кажеш истината. Единственото нещо, което може да те постави в лоша светлина, е да криеш нещо от нас.
— Имахме и трудни моменти. — Представих си Ейми в спалнята ни последната нощ с лице на червени петна, както ставаше, когато се ядоса. Ядно редеше думите — злобни, зверски думи — а аз я слушах и се опитах да приема това, което ми казва, понеже беше истина, на практика всичко, което говореше, беше истина.
— Опиши ни тези трудни моменти — подкани ме Бони.
— Нищо конкретно, просто неразбирателства. Ейми беше избухлива. Тя трупаше у себе си разни дреболии, а после изведнъж — бум! Избухваше и всичко приключваше. Никога не сме си лягали скарани.
— Дори във вторник вечерта? — попита Бони.