— Никога — излъгах.
— За пари ли спорехте най-вече?
— Не помня за какво спорехме. За най-различни неща.
— За какво се скарахте в нощта, преди тя да изчезне? — попита Гилпин с крива усмивка, все едно е изрекъл най-невероятното остроумие.
— Ами, както ви казах, по въпроса за омара.
— За друго? Сигурен съм, че не сте си крещели за омара цял час.
В този момент Блийкър слезе до средата на стълбището и надникна през перилата.
— Е, и за други битови неща. Семейни работи. За котешката тоалетна. Кой ще чисти котешката тоалетна.
— Крещели сте си заради котешката тоалетна? — попита Бони.
— Нали знаете как става по принцип. Аз работя много, Ейми не работи, затова мисля, че няма да е зле да се занимава с някаква основна къщна работа. Най-обикновената поддръжка.
Гилпин се сепна като инвалид, който се стряска от следобедна дрямка.
— Ти си старомоден тип, нали така? И аз съм такъв. Непрекъснато повтарям на жена си: „Не мога да гладя, не мога да мия съдове, не мога да готвя. Затова, скъпа, аз ще хващам лошите, това го мога, а ти от време на време пускай пералнята“. Ронда, ти беше омъжена, вършеше ли домакинска работа?
Ронда си лепна убедително гневно изражение.
— И аз хващам лошите, идиот такъв.
Гилпин завъртя безпомощно очи към мен и аз почти очаквах да се пошегува — май някой не е в настроение — толкова се стараеше да влезе в образ.
Той потърка лисичата си челюст.
— Значи просто си имал нужда от домакиня — каза и от неговата уста предположението звучеше разумно.
— Исках… Исках каквото искаше и Ейми. Наистина не ми пукаше. — Обърнах се към Бони, детектив Ронда Бони със състрадателното поведение, което ми се струваше поне отчасти неподправено. (Не е, напомних си.) — Ейми не можеше да реши какво да прави тук. Не можеше да си намери работа и не се интересуваше от бара. И в това няма нищо лошо — ако иска да си стои у дома, аз нямах нищо против. Обаче тя не беше щастлива вкъщи. И очакваше от мен да оправя нещата. Като че ли аз отговарях за нейното щастие.
Бони не каза нищо, изгледа ме с безизразно като водна повърхност лице.
— За известно време е забавно да бъдеш герой, да бъдеш рицар, обаче не се получава за дълго. Не можех да я накарам да бъде щастлива. Тя не искаше да е щастлива. Затова реших, че ако започне да се грижи за някои прагматични неща…
— Например за котешката тоалетна — помогна ми Бони.
— Да, да чисти тоалетната, да пазарува, да повика водопроводчика, за да поправи капещата чешма, която я влудяваше.
— Боже, това е страхотен план за щастие! Много забавно.
— Целта ми беше да прави нещо. Каквото и да е, нещо. Да се възползва максимално от положението. Не само да седи и да чака някой друг да върши всичко. — Съзнавах, че говоря високо и че звуча едва ли не гневно, със сигурност възмутено, но изпитах огромно облекчение. Започнах с лъжа — котешката тоалетна — която после се превърна в удивителен изблик на чиста истина, след който разбрах защо престъпниците говорят толкова — понеже е приятно да разкажеш историята си на някой непознат, на някого, който няма да я вземе за глупост, който е принуден да чуе и твоята страна. (Някой, който се преструва, че е на твоя страна, поправих се.)
— И така, преместването обратно в Мисури — каза Бони. — Довел си Ейми противно на желанията й?
— Противно на желанията й ли? Не. Направихме каквото трябва. Нямах работа, Ейми нямаше работа, майка ми беше болна. Бих направил същото за Ейми.
— Мило е, че го казваш — промърмори Бони и изведнъж ми напомни точно за Ейми: за осъдителните, едва чути упреци, които тя изричаше точно толкова силно, че да ги чуя, но да не съм сигурен дали е така. И ако попитах каквото трябваше да попитам: — „Какво каза?“, отговорът й винаги гласеше едно и също: „Нищо!“. Изгледах гневно Бони, стиснах устни и си помислих: „Може би това е част от плана, за да те видят как се държиш с гневни и недоволни жени“. Опитах да се накарам да се усмихна, но това, изглежда, само я отврати още повече.
— Значи можеш да си го позволиш — независимо дали Ейми работи или не, се оправяте финансово? — попита Гилпин.
— Е, напоследък имахме проблеми с парите — казах. — Когато се оженихме, Ейми беше заможна, доста заможна.
— Да, заради онези книжки „Невероятната Ейми“.
— Да, доста пари са им донесли през седемдесетте и осемдесетте. Обаче преди няколко години издателят се отдръпна. Каза, че „Ейми“ е изживяла времето си, и всичко отиде по дяволите. Наложи се родителите на Ейми да вземат от нас пари назаем, за да не потънат.