— Искаш да кажеш, от жена ти?
— Да, добре. После използвахме по-голямата част от останалите пари в тръста на Ейми, за да купим бара, с който преживяваме оттогава.
— Значи когато се ожени за Ейми, тя е била много богата — заключи Гилпин.
Аз кимнах. И си помислих как ли изглежда описанието на героя: съпруг, който остава до жена си по време на мъчителния упадък на семейството й.
— Значи сте водили доста приятен живот.
— Да, беше страхотно, беше прекрасно.
— А сега тя е почти разорена и начинът ви на живот е съвсем различен от онзи в началото на брака ви. От онова, с което сте започнали.
В този момент си дадох сметка, че разказът ми е напълно погрешен.
— Защото… добре де, прегледахме финансите ти, Ник, и нещата не изглеждат никак добре — поде Гилпин, успявайки да превърне обвинението почти в загриженост, в тревога.
— Барът се справя прилично — казах. — Обикновено нов бизнес излиза от червената зона за три-четири години.
— Всъщност кредитните карти привлякоха вниманието ми — каза Бони. — Двеста и дванайсет хиляди долара дългове по кредитните карти. Това направо ме слиса — размаха Бони към мен банкови извлечения с червено мастило.
Родителите ми се отнасяха фанатично към кредитните карти — използваха ги само при специални поводи. „Не купуваме нищо, което не можем да си позволим“, гласеше мотото на семейство Дън.
— Ние не… поне аз не… но надали и Ейми би… Може ли да видя това? — заекнах точно когато ниско прелитащ бомбардировач разтресе стъклата на прозорците. Едно растение на полицата над камината тутакси изгуби пет красиви пурпурни листа. Принудени да замълчим за десетина разтърсващи секунди, всички наблюдавахме как те политат към пода.
— Да, опитват се да ни убедят, че тук е имало голяма борба, а нито едно листенце не е паднало на пода тогава — отвратено изломоти Гилпин.
Взех документите от Бони и видях името си, само своето име, изписано по най-различен начин — Ник Дън, Ланс Дън, Ланс Н. Дън, Ланс Никълъс Дън на десетина различни кредитни карти с баланси от 62,78 до 45 602,33 долара, с различно големи закъснения по плащанията и с лаконични заплахи, изпратени със зловещи писма, най-отгоре на които пишеше: „Платете веднага!“.
— Мили боже! Ама това е кражба на самоличност или нещо такова! — казах. — Не са мои. Ама моля ви се, погледнете ги — аз дори не играя голф! — Някой беше платил повече от 7000 долара за стикове за голф. — Всеки ще ви каже — наистина не играя голф.
— Постарах се да прозвуча скромно — поредното нещо, в което не ме бива, обаче детективите не захапваха въдицата.
— Познаваш ли Ноел Хоторн? — попита Бони. — Приятелката на Ейми, която ни каза да проверим?
— Чакайте, искам да поговорим за сметките, понеже не са мои. Ама сериозно, трябва да проследим тази история.
— Ще я проследим, няма проблем — безизразно ме увери Бони. — Ноел Хоторн?
— Да. Казах ви да я проверите, понеже обикаля целия град и реве за Ейми.
Бони изви вежда:
— И това те ядосва?
— Не, както ви казах, на мен тя ми се стори доста сломена, ама превзето сломена. Привидно. Опитва се да привлече внимание. Маниакална е.
— Говорихме с Ноел — каза Бони. — Каза ни, че жена ти била изключително притеснена от брака си, че се тревожела във връзка с финансовите ви проблеми и мислела, че си се оженил за нея за пари. Твърди също, че характерът ти тревожел жена ти.
— Не знам защо Ноел ще говори такива неща. Според мен двете с Ейми надали са разменили повече от няколко думи.
— Интересно, понеже в дневната на семейство Хоторн е пълно със снимки на Ноел и на жена ти — намръщи се Бони. Аз също се намръщих: истински снимки на тях двете с Ейми ли? — В Сейнт Луис миналия октомври, на пикник с близнаците, на плаване през уикенда през юни. Миналия месец.
— Ейми не е изричала името на Ноел, откакто живеем тук. Сериозно ви казвам. — Напрегнах си мозъка за случилото се през юни и си спомних един уикенд, когато бях заминал с Анди, а казах на Ейми, че с момчетата отивам до Сейнт Луис. Когато се прибрах, я заварих с порозовели бузи и ядосана, твърдеше, че е прекарала уикенда с лоши предавания по кабелната и отегчено четене на пристана. Да е ходила на плаване? Не. Не се сещам за нищо, което би й се сторило по-непривлекателно от типичното за Средния запад плаване по Мисисипи — бутилки бира в съдове за охлаждане, вързани за лодките, силна музика, пияни момчета, осеяни с повръщано места за лагеруване.