Вчера прекарах наистина мъчителен следобед у Ноел, затова може би направих нещо глупаво.
Ник се прибра у дома и ме завари в спалнята, тъкмо си бях взела душ, затова след малко ме избута до стената и проникна в мен. След като свърши и ме пусна, видях влажната си целувка, отпечатана на синята стена. Той седна на ръба на леглото задъхан и каза:
— Извинявай, просто имах нужда от теб.
Не ме погледна.
Отидох до него и го прегърнах, преструвайки се, че е направил нещо съвсем нормално, приятен брачен ритуал, и му казах:
— Мислех си за нещо.
— Да, за какво?
— Ами може би сега е моментът. Да си направим истинско семейство. Да опитаме да забременея. — Още докато го изричах, съзнавах, че е налудничаво, но не можах да се овладея — превърнала съм се в една луда жена, която иска да забременее, понеже така ще спаси брака си.
Носи смирение да се превърнеш в онова, на което някога си се подигравал.
Той се дръпна от мен.
— Сега ли? Сега е най-неподходящият момент за това, Ейми. Нямаш работа…
— Знам, но искам отначало да си остана у дома с бебето…
— Току-що почина майка ми, Ейми.
— Да, но това ще бъде нов живот, ново начало.
Той ме хвана за двете ръце и ме погледна право в очите за пръв път от седмица.
— Ейми, сигурно си мислиш, че сега, след като мама умря, ще се приберем весело в Ню Йорк, ще си направим бебета и ти ще си върнеш предишния живот. Не можеш да си представиш под какво напрежение се намирам всеки ден и в каква каша сме се забъркали. Как ще се издържаме? Едва смогвам за двама ни, камо ли за деца. Ти ще искаш да им осигуриш всичко, с което си разполагала като дете, а аз не мога. Няма да има частни училища за малките Дън, няма да има летни вили. Никак няма да ти хареса, че ще бъдем толкова бедни.
— Не съм толкова плитка, Ник…
— Наистина ли мислиш, че моментът е подходящ да имаме деца?
Отдавна не бяхме обсъждали брака си така и видях, че той вече съжалява, задето изобщо е казал нещо.
— Намираме се под огромно напрежение, скъпи — казах. — Не ни беше лесно и знам, че в много от случаите вината беше моя. Просто тук се чувствам адски безполезна…
— Значи ще се превърнем в едно от онези семейства, които си раждат деца, за да оправят брака си? Понеже това винаги дава страхотни резултати.
— Ще имаме бебе, понеже…
Очите му потъмняха и той ме стисна за ръцете.
— Просто… не, Ейми. Не сега. В момента не мога да понеса повече стрес. Не мога да се нагърбя с още една тревога. Напрежението ми е в повече. Ще рухна.
Поне този път каза истината.
Ник Дън
Изчезнала от шест дни
Първите четирийсет и осем часа са ключови за всяко разследване. Ейми я нямаше почти седмица. Вечерта щеше да има бдение на свещи в парка „Том Сойер“, който според пресата бил „любимото място на Ейми Елиът Дън“. (Не ми бе известно да е стъпвала в парка, който сигурно не познава, като изключим името. Най-обикновен, без много дървета, с пясъчник, който почти винаги е пълен с животински изпражнения, той всъщност е адски далеч от духа на Твен.) През последните двайсет и четири часа историята завладя националния ефир, изведнъж се появи навсякъде, просто така, и медиите (моите предишни колеги, моите хора!) моделираха историята и предпочитаха гледната точка на „невероятната Ейми“ и на дългия брак на семейство Елиът. Никакви злоби коментари за прекратяването на поредицата, за почти пълния финансов банкрут на авторите — в момента за семейство Елиът се говореха само хубави неща. Медиите ги обожаваха.
Мен не толкова. Вече изтъкваха някои причини за загриженост. Облягаха се не просто на изтекла информация — липсата на алиби, евентуално „инсценираното“ местопрестъпление — а на действителни лични особености. Съобщаваха, че преди не съм имал по-дълга връзка с жена от няколко месеца, което явно ме правеше женкар. Бяха научили, че съм настанил баща си в „Камфърт Хил“ и че рядко го посещавам, което пък означаваше, че съм го изоставил. „Това е напълно реален проблем, Ланс.“ Медиите бяха възродили собственото ми име, което ненавиждах още от средното училище и в началото на всяка учебна година се провиквах на учителите: „Ник, казвайте ми Ник!“. Всеки септември, като ритуал в началото на учебната година: „Ник, казвайте ми Ник!“. И винаги се намираше някой умник, който през междучасието се правеше на интересен, обикаляше превзето и повтаряше: „Здрасти, аз съм Ланс“. А после всичко се забравяше до следващата учебна година.