Сега обаче историята се появи в новините, ужасното споменаване на трите ми имена, както назовават само серийните убийци и престъпниците: Ланс Никълъс Дън. А аз не можех да спра това.
Ранд и Мерибет Елиът, Го и аз отидохме заедно на бдението. Не знаех колко информация получаваха семейство Дън, колко обвинителни сведения за своя зет. Знаех, че са им съобщили за „инсценираното“ местопрестъпление: „Ще изпратя някои от своите хора там и те ще им кажат точно обратното — че съвсем очевидно има признаци за борба — каза ми Ранд уверено. — Истината може да се моделира, просто трябва да избереш подходящия експерт“.
Той не знаеше за другите неща, за кредитните карти, за застраховката живот, за Ноел, най-добрата приятелка на жена ми, която говореше отвратителни неща: насилие, алчност, страх. Тази вечер, след бдението, щеше да участва в шоуто на Елън Абът. Ноел и Елън щяха да се отвращават от мен пред зрителите.
Не всички обаче бяха отвратени от мен. През последната седмица барът се пръскаше по шевовете: стотици клиенти идваха да пият бира и да дъвчат пуканки на мястото, чийто собственик беше Ланс Никълъс Дън, евентуалният убиец. Го нае четири нови хлапета да работят в бара, тя се отби веднъж, каза, че не може повече, не издържала да гледа колко е пълно, проклетите зяпачи, които се наливали с нашия алкохол и си разказвали истории за мен. Било отвратително. Въпреки това, разсъждаваше Го, парите щели да ни бъдат от полза, ако…
Ако. Ейми беше изчезнала преди шест дни, а ние всички разсъждавахме в разни „ако“…
Приближавахме парка смълчани, чуваше се само потракването с нокти на Мерибет по стъклото.
— Все едно отиваме на двойна среща — засмя се Ранд, но доста истерично: пронизително и кресливо. Ранд Елиът, гениалният психолог, авторът на бестселъри, приятелят на всички, сдаваше багажа. Мерибет беше започнала да се лекува сама: шотчета чист алкохол, които поглъщаше абсолютно прецизно, колкото да смекчи напрежението, но без да помъти разсъдъка си. Ранд, от друга страна, буквално си губеше главата — очаквах тя едва ли не да изхвръкне като на пружина от раменете му — ку-кууу! Лигавият му характер вече беше непоносим: той беше станал отчаяно сантиментален с всички, прегръщаше ченгета, репортери, доброволци. Много се беше сближил с нашата полицейска свръзка в „Дейс Ин“ — слабичко и стеснително хлапе, което се казваше Дони и което Ранд обичаше да информира какво смята да прави: „О, само те дразня, Дони“, казваше и грейваше в радостна усмивка.
— Това хлапе не може ли да се почувства значимо по друг начин? — прошепнах на Го предишната вечер.
Тя отговори, че завиждам, защото човекът, който замества баща ми, харесва някого повече от мен. И наистина беше така.
Мерибет потупа Ранд по гърба, докато вървяхме към парка, а аз си помислих колко много ми се иска да направя същото, едно бързо докосване, и неочаквано от устните ми се изтръгна стенание, бързо и сълзливо стенание. Имах нужда от някого, но не бях сигурен дали от Анди или от Ейми.
— Ник? — повика ме Го. Вдигна ръка към рамото ми, но аз я отблъснах.
— Извинявай. О, много съжалявам, беше нелеп изблик — казах. — Изобщо не беше в стила на семейство Дън.
— Няма проблем, и двамата сме разстроени — каза тя и отмести поглед. Откакто беше открила в какво положение се намирам, както беше започнала да нарича изневярата ми, беше се отдръпнала малко, погледът й бе дистанциран, а лицето й — постоянно безизразно. Много се стараех да не се ядосвам на това.
Когато влязохме в парка, телевизионните екипи бяха навсякъде — вече не бяха само местни мрежи. Семейство Дън и семейство Елиът обиколиха тълпата, Ранд се усмихваше и кимаше като някакъв гостуващ благородник. Бони и Гилпин се появиха почти незабавно, тръгнаха подире ни като дружелюбни кутрета — бяхме се превърнали в нещо познато, почти в мебели, и вероятно това беше идеята. Бони беше облечена със същите дрехи, които носеше на всяка публична проява — скромна черна пола и сива раирана блуза, отпуснатата й коса бе прибрана с шноли от двете страни. Познавам едно момиче, което се казва Бони Марони… Нощта беше гореща и под мишниците й имаше по едно тъмно и усмихнато лице от пот. Тя наистина ми се усмихна, като че ли следобедът, обвиненията — понеже това бяха обвинения, нали така? — изобщо не се бяха случвали.