Тръгнахме нагоре по стълбите по една импровизирана сцена. Обърнах се към близначката си, тя ми кимна, показа ми с пантомима дълбоко вдишване и аз си спомних, че трябва да дишам. Стотици лица бяха извърнати към нас заедно с камери, които щракаха и просветваха. Не се усмихвай, казах си. Не се усмихвай. Жена ми се взираше в мен от предниците на десетки фланелки с надпис „Намерете Ейми“.
Го каза, че трябва да държа реч („трябва спешно да си придадеш човешки облик“), и аз го направих, приближих се до микрофона. Беше твърде ниско, до средата на корема ми, затова се поборих с него няколко секунди, което иначе би ме вбесило, но вече не можех да си позволя да съм вбесен пред хора, така че си поех въздух, приведох се напред и прочетох думите, които сестра ми беше написала:
— Съпругата ми Ейми Дън изчезна преди седмица. Не мога да ви опиша с думи мъката на семействата ни, огромната празнина, която изчезването й остави в живота ни. Ейми е любовта на живота ми, тя е сърцевината на нашето семейство. За онези от вас, които още не я познават, ще кажа, че тя е забавна, очарователна и мила. Тя е умна и сърдечна. Тя ми помага и ме подкрепя във всичко.
Вдигнах поглед, като по чудо забелязах Анди и отвратеното й изражение и отново наведох поглед към бележките си.
— Ейми е жената, с която искам да посрещна старостта, и знам, че точно така ще стане…
ПАУЗА. ДИШАЙ. НЕ СЕ УСМИХВАЙ. Го наистина беше написала тези думи на картичката. Стане, стане, стане — отекна гласът ми по високоговорителите и се търкулна към реката.
— Моля да се свържете с нас, ако имате някакви информация. Тази вечер ще запалим свещи с надеждата тя скоро да се върне при нас жива и здрава. Обичам те, Ейми.
Опитвах се да гледам накъдето и да било другаде, само не към Анди. Паркът засия от запалените свещи. Трябваше да запазим минутка мълчание, но плачеха бебета, а един залитащ бездомник не спираше да пита на висок глас: „Ей, ама какво става тук? Защо е всичко това?“, а някой прошепна името на Ейми, след което мъжът попита още по-силно: „Какво? За това ли е всичко?“.
Някъде от средата на тълпата Ноел Хоторн започна да се придвижва напред, подпряла едното дете на бедрото си, а другите две се бяха вкопчили в полата й и на мен, като на мъж, който не е свикнал да е край деца, ми изглеждаха невероятно дребни. Ноел принуди тълпата да даде път на нея и на децата й, отправи се директно към подиума и вдигна поглед към мен. Аз я изгледах гневно — жената, която ме беше злепоставила — после за пръв път забелязах издутия й корем и си дадох сметка, че отново е бременна. За секунда зяпнах — четири деца под четири годинки, мили боже! По-късно този поглед щеше да бъде анализиран и обсъждан и повечето хора щяха да го преценят като изпълнен едновременно с гняв и със страх.
— Здравей, Ник. — Гласът й стигна до вдигнатия наполовина микрофон и отекна към публиката. Замотах се с микрофона, но не можах да намеря копчето. — Исках само да видя лицето ти — каза тя и избухна в сълзи. Стенанието заля публиката и всички се прехласнаха. — Къде е тя? Какво си направил с Ейми? Какво си направил със съпругата си!
Съпруга, съпруга — отекна гласът й. Децата й се стреснаха и ревнаха.
Ноел не можеше да говори, ревна неистово, беше бясна, не се владееше, грабна микрофона и го смъкна към себе си. Зачудих се дали да не го дръпна от ръцете й, но съзнавах, че не мога да предприема нищо срещу жена с рокля за бременни и с три невръстни дечица. Потърсих с поглед Майк — контролирай жена си! — но никъде го нямаше. Ноел се обърна към събралите се хора:
— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми! — Приятелка, приятелка, приятелка, отекнаха думите над парка заедно с рева на децата й. — Въпреки усилията ми полицията явно не ме приема сериозно. Затова ще запозная с нашата кауза града, който Ейми толкова обичаше и който също й отвръщаше с обич! Този мъж, Ник Дън, трябва да отговори на някои въпроси. Той трябва да ни каже какво е направил с жена си!
Бони се спусна от едната страна на сцената към Ноел, обаче тя се извърна и двете се приковаха с поглед. Бони направи отчаяно режещо движение пред гърлото си: Млъкни!
— С бременната си жена!
Вече никой не виждаше свещите, понеже светкавиците на камерите направо откачиха. До мен Ранд издаде звук като скърцане на балон. Под мен Бони притисна пръсти към главата си, все едно се бори с главоболие. Виждах всички в неистовия ритъм на светкавиците, които примигваха в ритъм с пулса ми.