— Да! Трябваше да ми подскажеш с Конфуций, така щях да се сетя.
— Не статуята беше важна, а мястото. Моментът. Просто си мислех, че е специален. — Тя изрече последните думи с детинска напевност, която навремето намирах за пленителна.
— Наистина беше специален. — Придърпах я към себе си и я целунах. — Онази целувка там беше специалното ми изпълнение за годишнината. Хайде пак да го направим в „Макман“.
В заведението барманът — едър като мечок брадат здравеняк — се ухили, като ни видя да влизаме, сипа ни две уискита и побутна към мен следващата гатанка.
Това се оказа статуята на Алиса в Страната на чудесата в Сентръл Парк, за която Ейми ми беше разказвала — сигурна беше, че ми е разказвала много пъти — как оправяла настроението й като малка. Не помня нито един такъв разговор. Казвам го съвсем честно, не помня. Страдам от лек дефицит на вниманието, а и винаги съм намирал жена си за донякъде ослепителна в най-чистия смисъл на думата: както зрението на човек се замъглява, когато погледне към ярка светлина. Стигаше ми да съм близо до нея и да я чувам, че говори — невинаги имаше значение какво точно казва. Би трябвало, но нямаше.
Докато стигнем до края на този ден, до действителната размяна на подаръците — традиционните хартиени подаръци за първата година от брака, Ейми вече не ми говореше.
— Обичам те, Ейми. Знаеш, че те обичам — уверявах я аз, следвайки я сред смаяните семейства от туристи насред тротоара, които ни зяпаха открито и със зяпнала уста. Ейми се провираше из навалицата в Сентръл Парк, маневрираше между бегачи с очи лазери и кънкьори с крака ножици, коленичили родители и клатушкащи се като пияници дечица, все пред мен, стиснала устни, забързана неясно накъде. И аз подире й, опитвам се да я настигна, да я хвана за ръката. Най-накрая тя спря и ме загледа непреклонно, докато аз се обяснявах и мислено притисках раздразнението си с един прът:
— Не разбирам защо трябва да ти доказвам любовта си, като помня точно какво си казала, дума по дума. Това, че не помня, не означава, че не харесвам съвместния ни живот.
Клоунът до нас духна нагоре един балон с формата на животно, някакъв мъж купи роза, дете ближеше сладолед от фунийка и се роди истинска традиция, която никога няма да забравя: Ейми винаги се възторгваше, аз никога не се извисявах на нужната висота. Честита годишнина, задник.
— Допускам, че за петата годишнина… тя здравата ще се вбеси — продължи Го. — Затова се надявам да си й купил много хубав подарък.
— Имам го в списъка.
— Какъв е символът за пет години? Хартия?
— Хартия е за първата година — поправих я, понеже знаех. В края на неочаквано мъчителното търсене на съкровище за първата ни годишнина Ейми ми подари комплект шикозни канцеларски принадлежности с инициалите ми в релеф в горния край, а хартията беше толкова мекичка, сякаш щеше да навлажни пръстите ми. Аз от своя страна подарих на жена си яркочервено евтино хартиено хвърчило, като си представях парка, пикници, топли летни пориви. Нито един от двама ни не хареса подаръка си, всеки предпочиташе подаръка на другия. Точно обратното на разказа на О’Хенри.
— Сребро? — опита се да отгатне Го. — Бронз? Резбована раковина? Помогни ми де.
— Дърво — казах. — Няма романтични подаръци от дърво.
В другия край на бара Сю прилежно сгъна вестника и го остави върху бара до празната халба и петдоларова банкнота. Разменихме си безмълвни усмивки и тя излезе.
— Сетих се — каза Го. — Прибери се у дома, спукай я от чукане, а после я напляскай с пениса си, крещейки: „Ето ти дръвце, кучко!“.
Засмяхме се. После бузите ни порозовяха на едно и също място. Беше една от мръснишките и съвсем не сестрински шеги, които Го обичаше да ми мята като гранати. Освен това точно заради тези неща в гимназията плъзнаха слухове, че двамата сме интимни. Близнакосмешение. Бяхме прекалено близки: имахме си наши шеги, шушукахме си наши неща. Сигурен съм, че не се налага да го казвам, но понеже вие не сте Го и може да ме разберете погрешно, ще го кажа: сестра ми и аз никога не сме се чукали, нито ни е минавало през ума. Ние просто наистина се харесваме.
Го ми показваше нагледно как да нашляпам жена си с онази си работа.
Трябва недвусмислено да отбележа, че Ейми и Го никога няма да се сприятелят. И двете зорко си пазеха територията. Го беше свикнала да бъде най-важната жена в живота ми, а Ейми — най-важната жена в живота на всеки. Макар да живееха в един и същи град вече два пъти — в Ню Йорк и тук сега — те двете почти не се познаваха. Прелитаха през живота ми като актриси в идеален синхрон: едната излизаше през вратата, докато другата влизаше, а в редките случаи, когато обитаваха една и съща стая, бяха някак объркани от създалото се положение.