Потърсих Анди с поглед в тълпата, видях я вперила поглед в мен с поруменяло и разкривено лице, с влажни бузи, и когато погледите ни се срещнаха, устните й изговориха: „Задник!“ и тя се отдръпна назад в тълпата.
— Трябва да тръгваме. — Сестра ми шепнеше в ухото ми и ме дърпаше за ръката. Светкавиците на камерите светеха срещу мен, докато аз стоях като някакво чудовище, като Франкенщайн, уплашен и превъзбуден от факлите на селяните. Щрак, щрак. Тръгнахме и се разделихме на две групи: сестра ми и аз опитахме да избягаме към колата й, а семейство Елиът стояха със зяпнала уста на подиума и останаха след нас да се спасяват сами. Репортерите не спираха да ме замерват с въпроса: „Ник, Ейми беше ли бременна?“, „Ник, разстроен ли сте, че Ейми е била бременна?“. Опитах се да се измъкна от парка, все едно съм попаднал насред градушка: бременна, бременна, бременна. Думата пулсираше в лятната нощ в ритъма на цикадите.
Ейми Елиът Дън
1 януари 2012 г.
Още една Нова година тук, в Мисури. Колко странно време беше. Трябва да мисля по този начин, да се опитам да погледна отстрани: ха-ха, колко необикновен период ще бъде това, когато си го припомням, няма ли да ми е забавно, когато стана на осемдесет, облечена в избеляла лавандула, проницателна и развеселена персона, която гаврътва мартинита едно след друго? Няма ли тази история да си струва? Странна и страховита история за нещо, от което съм оцеляла.
Понеже нещо ужасно не е наред със съпруга ми, вече съм сигурна. Да, той все още скърби за майка си, но става дума за нещо повече. Струва ми се насочено към мен, не е тъга, но… Понякога го усещам как ме наблюдава, вдигам поглед и виждам лицето му разкривено от отвращение, все едно ме е спипал в отблъскващо деяние, а аз просто си ям зърнената закуска или си реша косата преди лягане. Толкова е гневен. Толкова е нестабилен, че се питам дали настроенията му не са свързани с някакво физическо страдание: например алергия към жито, която подлудява хората, или крайно силна реакция към полени, задръстила мозъка му.
Онази нощ слязох долу и го заварих на масата в трапезарията, обхванал главата си с ръце, да се взира в купчина сметки за кредитни карти. Наблюдавах съпруга си — сам под светлината от полилея. Искаше ми се да се приближа към него, да седнем заедно като партньори и да решим проблема. Но не го направих, понеже знаех, че това ще го вбеси. Понякога се питам дали антипатията му към мен не се корени точно там — позволил ми е да видя недостатъците му и сега ме мрази, че ги познавам. Той ме бутна. Силно. Преди три дни ме бутна, аз паднах и си ударих главата в кухненския плот и цели три секунди нищо не виждах. Наистина не знам какво да кажа. Беше по-скоро шокиращо, отколкото болезнено. Казвах му, че мога да започна работа, нещо на свободна практика, за да си направим истинско семейство, да започнем истински живот…
— А това как го наричаш? — попита той.
Чистилище, помислих си. Но замълчах.
— Това как го наричаш, Ейми? А? Как го наричаш? Това не е ли живот според госпожица Невероятната?
— Не е моята представа за живот — отговорих.
Той направи три големи крачки към мен и си помислих: „Изглежда така, като че ли ще…“, и после ръката му ме удари и аз паднах. И двамата се слисахме. Ник стисна юмрук с другата си ръка и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Не просто съжаляваше, беше втрещен. Но нека сме наясно за едно: аз знаех какво правя, манипулирах го по всевъзможни начини. Наблюдавах го как се свива все повече и повече — исках най-накрая да каже нещо, да предприеме нещо. Дори да е нещо лошо, дори да е най-лошото, направи нещо, Ник. Не ме оставяй така, все едно съм привидение.
Не знаех обаче, че той ще направи точно това.
Никога не съм се замисляла какво ще направя, ако съпругът ми ме нападне, понеже не съм се движила сред жени, жертви на насилие. (Да, гледала съм документални филми: насилието прекосява всички социално-икономически бариери, но все пак — Ник?) Звуча повърхностно. Просто ми се струва невероятно налудничаво: аз съм съпруга, жертва на побой. Невероятната Ейми и побойникът на съпруги.
Той прекали с извиненията. (С какво друго се прекалява? С алкохола, струва ми се.) Съгласи се да обмисли дали да не тръгнем на терапия, което никога не ми беше хрумвало като възможно. Но това е добре. Той е толкова добър човек в същината си, така че съм склонна да си затворя очите за случилото се, да повярвам, че наистина става дума за аномалия, предизвикана от напрежението, под което се намираме и двамата. Понякога забравям, че Ник е изложен на не по-малък стрес от мен — той носи вината, задето ме доведе тук, под напрежение е, защото иска да съм доволна, а за мъж като Ник — който вярва в самостоятелното изграждане на щастието — това може да се окаже изтощително.