Отново преглътнах гнева си. Коремът ми гореше от него.
— Изтощен съм, Го. Трябва ли да го правим сега?
— Ще намерим ли по-подходящ момент?
— Аз не исках деца. Опитвахме известно време, но не успяхме. Дори започнахме да проучваме леченията на безплодие. А после Ейми реши, че не иска деца.
— Каза, че ти не си искал.
— Опитвах се представя нещата по-благовидно.
— О, още една лъжа. Не знаех, че си такъв… Думите ти нямат смисъл, Ник. Бях там онази вечер в бара, когато празнувахме отварянето му, а мама не разбра, помисли, че очаквате бебе, и Ейми се разплака.
— Е, не мога да обясня всяка постъпка на Ейми, Го. Не знам защо е плакала преди една година, ясно?
Го седеше мълчаливо, а оранжевата светлина от уличната лампа образуваше около профила й ореол като на рок звезда.
— Това ще бъде истинско изпитание за теб, Ник — промърмори тя, без да ме поглежда. — Винаги си имал проблем с истината. Открай време предпочиташ да послъгваш, ако смяташ, че така ще избегнеш истинския спор. Винаги си предпочитал лесния начин. Казваше на мама, че си на тренировка по бейзбол, а всъщност беше напуснал отбора, казваше, че си на църква, а всъщност ходеше на кино. Това е някаква странна болест.
— Това е различно от бейзбола, Го.
— Много по-различно е. Но ти продължаваш да лъжеш като момченце. Все така отчаяно искаш всички да те мислят за съвършен. Никога да не си лошият. Затова каза на родителите на Ейми, че тя не е искала деца. Не споделяш с мен, че изневеряваш на жена си. Кълнеш се, че кредитните карти не са твои, кълнеш се, че си бил на брега, а ти мразиш да ходиш там, кълнеш се, че бракът ти е бил щастлив. В момента просто не знам на какво да вярвам.
— Шегуваш се, нали?
— Откакто Ейми е изчезнала, ти само лъжеш. И това ме тревожи. Не знам какво се случва.
Стояхме в пълно мълчание.
— Го, да не би да казваш каквото мисля, че казваш? Защото ако е така, нещо помежду ни е умряло.
— Помниш ли онази игра, на която играеше с мама като малък: „Ще продължиш ли да ме обичаш…“? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ударя Го? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ограбя банка? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако убия някого?
Не отговорих. Дишането ми се беше учестило.
— Е, ще продължа да те обичам — каза тя.
— Го, наистина ли трябва да го кажа?
Тя мълчеше.
— Не съм убил Ейми.
Продължи да мълчи.
— Вярваш ли ми?
— Обичам те.
Сложи ръка на рамото ми, влезе в спалнята и затвори вратата. Почаках вътре да светне, но остана тъмно.
Две секунди по-късно звънна мобилният ми. Онзи, от който трябваше да се отърва, а не можех, защото винаги, винаги трябва да вдигам на Анди. „Един път на ден, Ник. Трябва да говорим веднъж дневно.“
Усетих, че скърцам със зъби.
Поех си дълбоко дъх.
В далечния край на града се намират руините на стара крепост, поредният парк, в който не отидохме — от замъка беше запазена двуетажната дървена наблюдателна кула, заобиколена от ръждясали люлки и пързалки. С Анди се бяхме срещали там веднъж — опипвахме се в тъмната вътрешност на кулата.
Направих три дълги обиколки на града, за да се уверя, че не ме следят. „Трябва да те видя, Ник, тази вечер, веднага, иначе, кълна ти се, ще откача.“ Докато спирах пред крепостта, осъзнах по-дълбокото значение на случващото се: Анди все още беше готова да се срещне с мен, убиеца на съпруги, на самотно и неосветено място. Вървях към кулата през дращещата гъста трева и вече виждах силуета й в прозорчето на дървената наблюдателница.
Тя ще те оправи, Ник.
Изминах останалата част от пътя с бърза крачка.
На следващия ден подписах поредица от жълти и розови формуляри и полицията получи разрешение да разговаря с лекаря на Ейми.
Казаха, че ще знаят до един час. Чаках на дивана. Когато телефонът ми звънна, вдигнах веднага, но беше обаждане от „Камфърт Хил“. Баща ми отново беше изчезнал. Уведомили полицията. Както обикновено, накараха ме да се почувствам негодник. „Ако се случи отново, ще прекратим престоя на баща ви при нас.“ Побиха ме ледени тръпки: баща ми да се нанесе при мен — две жалки и гневни копелета — това ще е най-лошият ситком на света. На финала ще има убийство и самоубийство.
Тъкмо затворих и надникнах през задния прозорец към реката — спокойно, Ник — когато забелязах нечия приведена фигура долу до навеса за лодките. Взех го за репортер, но после разпознах свитите юмруци и напрегнатите рамене. „Камфърт Хил“ се намираше на трийсетина минути по Ривър Роуд. Един бог знае как си беше спомнил къде е къщата ни, след като не можеше да си спомни мен.