Излязох навън на жегата и го заварих да седи провесил крака от брега и загледан в реката. Не беше толкова мърляв като предния път, но миришеше на пот.
— Татко? Какво правиш тук? Всички се притесняват.
Той ме погледна с тъмнокафявите си проницателни очи — не бяха помътени като на някои старци. Нямаше да се сепна толкова, ако бяха помътени.
— Тя ми каза да дойда — остро отвърна той. — Тя ми каза да дойда. Това е моята къща, ще идвам, когато си поискам.
— Пеша ли дойде?
— Мога да идвам по всяко време. Ти може и да ме мразиш, но тя ме обича.
Едва не прихнах. Дори баща ми си измисляше взаимоотношенията си с Ейми.
Няколко репортери на моравата отпред направиха снимки. Трябваше да вкарам татко вътре. Представих си каква статия ще скалъпят към снимките: какъв баща е бил Бил Дън и какъв син е отгледал. Мили боже, ако баща ми започне да ругае срещу кучките… Обадих се в „Камфърт Хил“ и след като се подърлихме малко, казаха, че ще изпратят дежурен да прибере баща ми. Показно го заведох до колата и му говорех успокоително на ухото, докато фотографите снимаха.
„Баща ми“, усмихнах се, докато го отвеждаха. Постарах се да звуча като гордия син.
Пред къщата спря полицейска кола.
Бони беше дошла въпреки репортерите, за да ми съобщи. Направи го внимателно, с нежен глас, все едно пристъпваше на пръсти.
Ейми била бременна.
Жена ми беше изчезнала, а с нея — и бебето ми. Бони ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми — за да я включи в полицейския доклад — и аз си наредих да постъпя правилно, да не развалям всичко, да се държа така, както трябва да се държи един мъж, когато получи такава новина. Зарових главата си в ръце и измърморих: „О, боже! О, боже!“, и докато го правех, си представих жена си на пода в кухнята, обгърнала корема си с ръце и с разбита глава.
Ейми Елиът Дън
26 юни 2012 г.
Никога не съм се чувствала по-жива. Небето е ясно и синьо, но птиците са полудели от жегата, навън реката тече покрай къщата и аз съм напълно жива. Уплашена и развълнувана, но жива. Тази сутрин, когато се събудих, Ник беше излязъл. Седях в леглото, вперила поглед в тавана, наблюдавах как слънцето постепенно го позлатява, как птиците пеят точно пред прозореца и ми се доповръща. Гърлото ми се стягаше и отпускаше като сърце. Наредих си да не повръщам, хукнах към банята и повърнах там: жлъчка и топла вода и едно мъничко грахче. Докато стомахът ми се свиваше в спазми, очите ми се пълнеха със сълзи и се мъчех да си поема дъх, започнах да пресмятам единственото, което една жена пресмята, наведена над тоалетната. Вземам противозачатъчни, но пък съм и пропускала ден-два — какво значение има, на трийсет и осем съм и пия хапчета почти две десетилетия. Няма как да забременея случайно.
Намерих тестовете зад една заключена стъклена витрина. Помолих една измъчена мустаката жена да отключи витрината и й посочих кой точно искам, докато тя чакаше нетърпеливо. Подаде ми кутийката с безпристрастен поглед и ми пожела късмет.
Не знаех кое ще е късмет: минусът или плюсът. Прибрах се у дома и прочетох инструкциите три пъти, държах пръчицата под нужния ъгъл, за да се навлажни колкото трябва, и после я сложих на ръба на мивката и избягах, все едно е бомба. Трябваше да чакам три минути, затова пуснах радиото и естествено, вървеше песен на Том Пети — можеш ли изобщо да пуснеш радиото и да няма песен на Том Пети? — затова изпях всяка дума на „Американско момиче“ и после се промъкнах обратно в банята, сякаш трябваше тайно да се приближа до теста. Сърцето ми туптеше по-лудешки, отколкото трябва, и установих, че съм бременна.
В следващия миг вече търчах по лятната морава и надолу по улицата, блъсках по вратата на Ноел, а когато тя отвори, избухнах в сълзи, показах й пръчицата и извиках:
— Бременна съм!
Вече знаеше още някой и това ме уплаши.
Когато се прибрах, си помислих две неща.
Първо: следващата седмица е годишнината ни. Ще използвам насочващите следи като любовни писма, а накрая ще сложа дървено кошче. Ще го убедя, че сме един за друг. Като семейство.
Второ: искаше ми се да бях успяла да си купя пистолет.