Карах бързо към летището, за да замина за Ню Йорк и да се срещна с Танър Болт. Когато поисках от Бони разрешение да напусна града, тя видимо се развесели: „Много филми си гледал“.
— Здрасти, Мерибет, отново е Ник. Много искам да говорим. Исках само да ти кажа, че… наистина не знаех за бременността. Шокиран съм не по-малко от теб. Освен това… ще си наема адвокат, искам да го знаете. Надявам се да ми звъннеш…
Кантората на Танър Болт се намираше в центъра на града, недалеч от предишната ми месторабота. Асансьорът ме изстреля двайсет и пет етажа нагоре, но се движеше толкова плавно, че не усещах нищо, докато ушите ми не изпукаха. На двайсет и петия етаж се качи блондинка с елегантен костюм и тънки устни. Нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше вратата да се затвори, после ми се сопна: „Защо не натиснете копчето?“. Удостоих я с усмивката си за кисели жени, слънчевата усмивка, която Ейми наричаше усмивка „Ник слънчицето“, и едва тогава жената ме позна.
— О! — възкликна тя. Доби вид, все едно й е замирисало на гнило.
Като че се почувства лично отмъстена, когато слязох на етажа на Танър.
Този тип беше най-добрият, аз имах нужда от най-добрия, но освен това не исках да ме свързват с него по никакъв начин — с този мазник, с този фукльо, с този защитник на виновните. Толкова силно ненавиждах Танър Болт, че очаквах кабинетът му да е като сцена от сериала „Маями Вайс“. Но той се оказа точно обратното — беше много адвокатски, изпълнен с достойнство. Зад безукорно чистите стъклени врати облечени с хубави костюми хора сновяха делово между кабинетите.
Красив млад мъж с вратовръзка с цвета на тропически плод ме посрещна и ме настани в една лъскава приемна с много стъкло и огледала, тържествено ми предложи вода (отказах), а после служителят се върна на лъскавото си бюро и вдигна лъскав телефон. Седях на дивана, наблюдавах силуета на града и товароподемните кранове, които ту се издигаха, ту се привеждаха като механични птици. После извадих от джоба си последната следа, която ми беше оставила Ейми. Символът на пет години брак е дървото. Какво щеше да ме очаква в края на търсенето на съкровища? Нещо за бебето — дървена дрънкалка, резбовано бебешко дъбово кошче? Нещо за нашето бебе и за нас, за новото ни начало, семейство Дън — презареждане.
Го ми звънна, докато още се взирах в следата.
— Наред ли е помежду ни? — попита тя веднага.
Сестра ми смяташе, че може да съм убил съпругата си.
— Наред е, доколкото може при дадените обстоятелства.
— Ник, съжалявам. Обаждам се да ти се извиня. Събудих се и се почувствах напълно откачила. И гадно. Не знам какво ми стана. За момент му изгубих края. Искрено те моля за извинение.
Мълчах.
— Не можеш да отречеш, Ник — изтощението и стресът, и… съжалявам. Наистина.
— Добре — излъгах.
— Радвам се, че изяснихме нещата.
— Била е бременна.
Стомахът ми се обърна. Отново изпитах усещането, че съм забравил изключително важна подробност. Бях пропуснал нещо и щях да си платя.
— Съжалявам — каза Го и изчака няколко секунди. — Всъщност…
— Не мога да говоря за това. Не мога.
— Добре.
— Всъщност съм в Ню Йорк. Имам среща с Танър Болт.
— Слава богу. Успя да си уговориш среща толкова бързо?
— Понеже случаят ми е много объркан. — Свързаха ме с Танър почти незабавно — изчаках на телефона няма и три секунди, след като се представих. А щом му разказах за разпита в дневната ми, той ми нареди да се кача още на следващия самолет.
— Доста съм изплашен — добавих.
— Постъпваш разумно. Сериозно.
Още една пауза.
— Не може истинското му име да е Танър Болт6, нали? — опитах се да разведря обстановката.
— Чувала съм, че е анаграма на Ратнър Толб.
— Сериозно?
— Не.
Засмях се — неуместно усещане, но приятно. После видях, че от дъното на стаята анаграмата вече идва към мен — черен костюм на райе, светлозелена вратовръзка, хищна усмивка. Приближи се с протегната ръка, делово.
— Ник Дън, аз съм Танър Болт. Елате с мен, да се залавяме за работа.
Кабинетът на Танър Болт беше обзаведен като мъжки клуб на много скъпо игрище за голф — удобни кожени кресла, полици с правна литература, газова камина, чиито пламъци потрепваха на струята на климатика. Седни, запали пура, оплачи се от жена си, пусни някоя съмнителна шега — тук сме само мъже.