— Добре. С много жени или само с една?
— Не, не са много. Никога преди не съм й изневерявал.
— Значи с една жена? — попита Болт, отмести поглед и се загледа към един акварел с лодки, въртейки брачната си халка. Представях си как по-късно се обажда на жена си и казва: „Само веднъж, само веднъж ми се иска да ми се падне някой, който не е кретен“.
— Да, само с едно момиче, тя е много…
— Не казвайте „момиче“ — поправи ме Болт. — Жена. С жена, която е много специална за вас. Нали това щяхте да кажете?
Разбира се.
— Знаете ли, Ник, „специална“ всъщност е по-зле от просто… приятна. Колко време?
— Малко повече от година.
— Говорили ли сте с нея, откакто Ейми изчезна?
— Да, по мобилен телефон с предплатена карта. И веднъж на живо. Два пъти. Но…
— На живо?
— Никой не ни видя. Кълна ви се. Само сестра ми.
Той си пое дъх и отново погледна към платноходката.
— И как се отнася тази… как се казва?
— Анди.
— Как се отнася Анди към цялата история?
— Държи се страхотно… докато не оповестиха бременността. Сега ми се струва, че е малко… напрегната. Много е напрегната. Много е… ами… много е взискателна, но може би това не е точната дума.
— Говорете направо, Ник. След като ви се струва взискателна…
— Такава е. Вкопчва се. Има нужда да й вдъхвам увереност. Тя е наистина сладко момиче, но е млада и очевидно й е трудно.
Танър Болт отиде до минибара си и извади бутилка доматен сок. Целият му хладилник беше пълен с доматен сок. Отвори я, изпи я на три глътки и попи устни със салфетка от плат.
— Трябва изцяло и завинаги да прекъснете контакта си с Анди — каза той. Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка. — Незабавно.
— Не мога да скъсам с нея просто така. Най-неочаквано.
— Не подлежи на обсъждане. Ник, хайде, приятел! Моля ви, наистина ли трябва да го кажа? Не може да ходите по срещи, докато бременната ви жена е в неизвестност. Ще отидете в затвора. Важното е да го направите така, че да не я настроите срещу вас. Без да събудите у нея желание за отмъщение, за публични изяви — нищо такова, само мили спомени. Убедете я, че така е почтено, че така ще сте в безопасност. Как се справяте с разделите?
Понечих да отвърна, но Танър Болт не изчака:
— Ще ви подготвим за разговора, както ще ви подготвим и за клетвените показания, нали? А сега, ако искате, ще долетя в Мисури, ще си устроя лагер и ще се заловим за работа. Мога да пристигна още утре, ако ме искате за свой адвокат. Искате ли ме?
— Да.
Върнах се в Картидж преди вечеря. Беше странно, след като Танър извади Анди от картинката — след като стана ясно, че тя не може да остане — колко бързо приех този факт, колко малко тъгувах за нея. Бързо осъществих прехода от влюбен в Анди към невлюбен в Анди. Все едно минаваш през някаква врата. Връзката ни тутакси премина в тоналност сепия — превърна се в минало. Колко странно, че бях разрушил брака си заради едно момиче, с което нямах нищо общо, освен че и двамата обичахме да се посмеем и да пийнем студена бира след секс.
Разбира се, че бързо ще сложиш край, би казала Го. Нали стана трудно.
Обаче имаше и друга причина: Ейми заемаше огромно място в съзнанието ми. Нямаше я, но въпреки това присъстваше в мислите ми повече от всеки друг. Бях се влюбил в Ейми, защото с нея бях най-съвършеният Ник. Любовта към нея ме превръщаше в свръхчовек, караше ме да се чувствам жив. Дори когато беше най-непринудена, с Ейми беше трудно, понеже мозъкът й постоянно работеше, работеше, работеше — трябваше да се напрягам, за да бъда в крак с нея. По цял час съчинявах най-обикновен имейл до нея, заех се да изучавам тайно разни неща, за да задържа интереса й: поетите от Езерната школа, Кодекса на дуелите, Френската революция. Съзнанието й беше едновременно широко и дълбоко, а с нея самият аз станах по-умен. И по-грижовен, по-активен, по-жив и по-наелектризиран, понеже с Ейми любовта е като пиянство, като алкохол или порно — за да постигаш същия ефект, трябва да влагаш все повече и повече.
Ейми ме накара да повярвам, че съм изключителен, че съм на нейното ниво, и точно това ни създаде, но и ни съсипа. Защото аз не можех да се справям с изискванията за величие. Закопнях за непосредственост и простота и се намразих за това, а и тутакси осъзнах, че наказвам нея за това. Превърнах я в раздразнителното и крехко същество, което стана. Преструвах се на един, а се оказах съвсем друг. Още по-лошо, убедих сам себе си, че трагедията ни е предизвикана от нея. Години наред се бях превръщал в онова, което можех да се закълна, че представлява сега самата тя: кълбо от основателна омраза.