Марлис Мелтън
Не ме забравяй
В знак на благодарност към мъжете и жените от Въоръжените сили на Съединените американски щати, особено на онези от силите със специално предназначение, за тяхната храброст и саможертва.
Посвещава се на Крис Нали Ози, бивш рейнджър от съюзническите сили със специално предназначение. Поради голямата си любов към свободата той страда от посттравматичен стрес и синдрома на хроничната умора. Твоята саможертва не остана незабелязана. Благодарим ти от името на всички нас, които живеем на свобода.
Посвещава се и на Алън Аруда, уволнил се от Военноморските сили на САЩ. Обичам те безкрайно.
В ЗНАК НА БЛАГОДАРНОСТ
Изказвам специални благодарности на Грег, Джеф Стратън и съпругата му Пола Стратън и Стивън Уайт, тюлени от военноморските сили за това, че ми помагаха и ме насърчаваха като професионалисти.
За прототип на моя герой послужи майор Дейв Рейнълдс от военноморския корпус на САЩ. Като човек, в чиято палитра липсва сивото, ти наистина оцвети въображението ми!
Най-сърдечни благодарности и на моя великолепен литературен агент Памела Ахърн.
И накрая благодаря на редактора ми Деви Пилай, който откри целия потенциал на тази история и знаеше как да го извади на бял свят. Ти притежаваш една много полезна дарба!
Пролог
Рояк куршуми се изсипаха върху четиричленния взвод на тюлените и рикошираха в бетонния под и металните стени на склада в пристанището на Пхенян, Северна Корея, пробиха дупки във варелите със суров нефт, струпани между масивни контейнери, откъдето забълва мазна течност, заливайки целия под.
Лейтенант Гейбриъл Рено, с кодово име Ягуар, бързо се сниши зад един варел, когато куршум дялна дървената товарна платформа за складиране на стоки до него. „Кой стреля, по дяволите!“ — зачуди се той, а сърцето му биеше учестено под мокрия водолазен костюм. Местните терористи тангоси едва ли биха обстрелвали собствения си склад само за да отблъснат някакви неканени гости. Нито пък беше възможно да са видели моряците в камуфлажни униформи, сливащи се със сумрака.
И все пак стрелците бяха най-малко четирима, заели позиции в противоположни краища на склада върху кръстосващите се високо горе дъски на скелето. Ако тези хора бяха проследили четиричленния взвод на тюлените, значи имаха очила за нощно виждане като на Гейб. Тогава или бяха скапани стрелци, или нямаха никакво намерение да убиват моряците, а само искаха да ги изплашат, което пък изглеждаше безсмислено, в случай че са терористи.
Напрегнатият шепот на помощник-капитана прозвуча в слушалката на Гейб така несигурно, както и при изпълнението на другите малко на брой бойни задачи, в които бе взел участие.
— Изтеглете се — нареди им той.
Върху лицето на Гейб се появи гримаса на отвращение.
— Трябва да подсигурим останалата част от корабния товар, сър — напомни той на старшия офицер.
Та стрелците бяха само четирима. В миналото бяха изпълнявали задачи и в по-сложни ситуации.
— Не разрешавам. Ще се задоволим, с каквото имаме. Повтарям. Изтеглете се на кораба. Уести и Мечока, чувате ли?
— Тъй вярно, сър — прозвуча гласът на главния помощник, Уести Макафри, който несъмнено бе толкова раздразнен, колкото и Гейб.
— Прието, Рентген-Оскар — промърмори Беър, като използва кодовото име на помощник-капитана.
— Вие двамата минете през южния изход — нареди им Милър. — Ние с Ягуар ще излезем през западния.
Съобщението завърши с пращене, което накара Гейб да трепне. Не отново! Той потупа слушалката, загрижен, че радиотелефонът му, който през последните двайсет минути работеше на пресекулки, сега се е скапал съвсем.
— Рентген-Оскар, чуваш ли ме? — настоятелно попита той, но в отговор се чу само пращене. — Мамка му! — Три пъти потупа микрофона, но отговор нямаше.
Е, радиотелефонът можеше поне да приема. Гейб огледа внимателно скелето през очилата за нощно виждане, зърна една ръка, подаваща се иззад стоманен трегер, и даде няколко откоса натам, предизвиквайки истинско опустошение сред варелите с петрол, които забълваха съдържанието си в лениви потоци. Като внимаваше да не се подхлъзне, Гейб се измъкна заднишком от скривалището си.
Трябваше да изостави четвъртата ракета земя-въздух и от това усети горчив вкус в устата си. Винаги докарваше работата си до край, каквито и пречки да се появяха на пътя му, а все се случваше нещо подобно. Да си тръгнат сега щеше да е проява на страхливост. Уести бе достатъчно добър снайперист, за да премахне тангосите един по един. Дори не се бяха опитали да им отвлекат вниманието! Защо изобщо носеха със себе си димни гранати, след като нямаше да ги използват?