— Аз трябва отново да бъда тюлен, Себастиан — Гейб изскърца със зъби и потръпна. — Трябва да си възвърна паметта.
Той сграбчи студената метална пръчка на леглото, изпитвайки нужда силно да я разтърси. Капитанът кимна тържествено.
— Ще стане, Ягуар. Просто си дай време. Имаш нужда от почивка. Връщай се в леглото. А аз бих могъл да използвам твоя душ — добави той и тръгна към банята.
— И защо не си стоиш у дома? — попита го Гейб, като метна настрана една мокра възглавница.
Капитанът му хвърли загадъчен поглед.
— Трябва да подпиша някои документи, преди да те изпишат — обясни той.
— Документи за инвалидност — предположи Гейб.
— Разрешение за отпуск по здравословни причини — поясни Себастиан, отиде в банята и затвори вратата след себе си.
Като се покатери с мъка в леглото си, Гейб започна да се ругае под нос.
Останал сам в съседното помещение, Себастиан преживяваше шока от променената външност на приятеля си. Облегнат тежко на умивалника, той впери поглед в огледалото, представяйки си белезите по лицето му — следи от мъченията. Но бурната реакция при наличието на непознато присъствие най-много издаваше истинското му състояние.
Гейб беше преживял жестока травма.
Смъквайки мръсната си фланелка, Себастиан си спомни последния път, когато се бяха видели. Застанал на стартовата площадка, той наблюдаваше как хората от взвода по радиолокация товарят „Блек Хоук UH-60“ на път за самолетоносача в Тихия океан. Ягуар се шмугна в хеликоптера, последван от помощник-капитан Милър, и точно тогава Себастиан изпита странно предчувствие. Когато пристигна новината, че лейтенантът е загинал при изпълнението на бойната задача, предчувствието му се стори като откровение на медиум.
Но Ягуар се оказа жив. Дори в най-смелите си мечти Себастиан не се беше надявал, че лейтенантът ще може да избяга от онова, което други описваха като самия ад. Месеци наред бе скърбил за него. По дяволите, все още скърбеше за него, само че той се беше завърнал от отвъдното — осакатен, но все пак читав.
Колкото и странно да бе, онова особено чувство, което Себастиан бе изпитал преди година, се появи отново и косъмчетата на врата му настръхнаха. Завръщането на неговия приятел беше истинско чудо, слава богу. Но то представляваше и загадка. Загадка, която повдигаше някои опасни въпроси.
Щом Ягуар беше оцелял след експлозията, тогава какво бе станало с ракетата, която не успяха да засекат?
А имаше и други въпроси, които искаха отговори: например защо Ягуар е останал в сградата, след като останалите тюлени са я напуснали; кои бяха мистериозните стрелци, накарали тюлените да се изтеглят? Единственият, който можеше да даде сведения за това, бе самият Ягуар, чиято памет обаче бе потънала в мрак, натикана там от жестокия ужас.
Себастиан усети прилив на желание да го защити. Завъртя кранчето за горещата вода. Ако преди една година се беше вслушал в предчувствието си, може би щеше да спести на Ягуар кошмара на пленничеството. Инстинктът сега го предупреждаваше да стои нащрек. Загадъчните неясноти в този случай събуждаха у него силна тревога.
— Я да видим дали ще отгатнеш коя е нашата къща — предизвикателно каза Малъри от задната седалка на ягуара — колата, която Хелън не би трябвало да кара.
По-рано Гейб бе спрял пред нея, изпълнен с удоволствие, че я вижда отново, и ясно си беше спомнил как я бе купил преди пет години в Калифорния. Ни най-малко не се показа разстроен от това, че Хелън си я е присвоила.
Наближаваше обед. Подписването на документите за изписването му от болницата бе отнело два часа. Можеше да трае и по-дълго, ако помощник-капитан Леон не беше там да ускори работата, като уговаряше и тормозеше болничния персонал, без нито веднъж да повиши тон. Хелън винаги беше харесвала Себастиан. Уравновесеният му характер допълваше непостоянния нрав на Гейб. Двамата бяха чудесна двойка.
Ала тази сутрин Гейб изглеждаше удивително търпелив, макар че им се наложи да чакат повече от час, докато му напишат рецептите. Или беше прекалено депресиран, за да му пука, или му бяха дали прекалено много успокоителни. Флотът го беше понижил в чин военноинвалид, което означаваше, че ще е напълно безработен, докато паметта му не се възстанови. Според командир Шейфър тона щеше да отнеме известно време — може би ден, може би година. При първата им среща не му се бе искало да й съобщи тази обезкуражаваща новина.
Както изглеждаше, свободният живот трябваше да почака. И сякаш не беше достатъчно, че се налагаше да остане при Хелън за бог знае колко време, но тя се бе съгласила и да го придружава по време на посещенията му при лекаря, понеже не му позволяваха да шофира.