След като бе подписала сбогуването с личния си живот, бе изчакала да му напишат рецептите и го бе натоварила на пасажерската седалка, тя усети, че благоразположението й се изпарява. Чакаше ги половин час път до дома и щом Гейб бе забравил три години от живота си, тя не знаеше за какво да говори с него. Говореше главно Малъри, а Гейб гледаше навън през прозореца.
Бяха завили по „Сандфидлър Драйв“, където вълните на Атлантическия океан се плискаха в близкия бряг, вече се намираха съвсем близко до дома. Беше делничен ден, плажът гъмжеше от летовници, които бяха наели дървените замъци досами вълните, за да прекарат една седмица свободен живот.
Домът им бе разположен на сто метра от брега, там, където пътят завиваше към вътрешността и почти опираше в задния вход на военноморската база „Дам Нек“, и опасността да го отнесе някой ураган беше малка.
— Тази ли е? — попита Гейб, включвайки се в играта, предложена от Малъри.
Той посочи една постройка като от приказките, с множество кули и кулички. Малъри се засмя.
— Не, не е.
Хелън се стараеше да не го гледа. Дали той играеше тази игра с Малъри поради липсата на нещо по-добро за правене? Обикновено през цялото време бе много зает, мислите му все се рееха някъде много надалече.
— О, сетих се — обади се той и гласът му звучеше уверено. — Ей сега ще се появи. Ето, онази вляво. — Посочи една високотехнологична постройка, която спокойно можеше да е и музей на модерното изкуство.
— Неее! — извика Малъри, която много се забавляваше. Хелън мерна лицето й в огледалото. Беше смятала, че дъщеря й е по-щастлива, когато Гейб го няма. Явно не беше така. Зелените й очи сияеха, което не се бе случвало от месеци.
С натежала от мисли глава, Хелън направи завой и колата спря на алеята пред къщата, до джипа, който не бе в движение.
Къщата им представляваше скромна модерна дървена постройка, кацнала над дузина солидни сгради, струпани на куп. Беше двуетажна, на приземния етаж се намираха пералнята, банята и работилницата. Вито стълбище водеше до входната врата. Балкон обгръщаше цялата й дясна страна с изглед към предния двор, а задната част гледаше към Атлантическия океан. Диви цветя разливаха пъстрите си краски върху бежово сивия пясък, също като в картина на Моне. Хелън бе положила много усилия, за да отгледа валерианата, цикорията и латинките. Чакаше реакцията на Гейб.
Той гледаше къщата така, сякаш никога по-рано не я е виждал. „Колко е странно, че не може да разпознае собствения си дом“, помисли тя.
Малъри се наведе към предната седалка и впери поглед в профила му.
— Не си я спомняш — предположи тя.
— Така е — призна Гейб. — Но ми харесва. Особено цветята.
Хелън примигна. Въобще не предполагаше, че ще каже подобно нещо, той, човекът, който никога не забавяше ход за достатъчно дълго време, че да забележи нещо от рода на някакви си цветя. Тя отвори вратата на колата и изскочи навън.
Днес носеше дънкова пола и блуза в прасковен цвят. Топъл пясък влезе в сандалите й, когато отиде отзад, за да вземе нещата на Гейб от багажника.
От болницата му бяха връчили чанта, пълна с куп сувенири, включително и визитната картичка на някаква персона от разузнавателните служби на Министерството на отбраната.
Хелън затвори багажника и побърза да помогне на Гейб да се изправи, но Малъри вече подлагаше рамото си, за да се подпре на него. Тази картинка накара Хелън да спре. Никога не беше виждала Гейб да се подпира на някого, камо ли на рамото на подрастващо момиче.
Гейб чу усърден кучешки лай вътре в къщата. Това бяха приветливи звуци. И цветята се полюшваха приветливо от вятъра. Хелън забърза нагоре по стълбите пред двамата, а петите й шляпаха в сандалите. Той неволно се възхити от стройните й крака и се зачуди, че е женен.
— Ти ни остави едно малко кученце, преди да заминеш — обясни Малъри. — Канеше се да я дресираш да се държи както трябва, но все не ти оставаше време, затова още си е малко дива.
Хелън открехна вратата и в отвора се появи нос. Кучето се промуши и изскочи навън. Гейб успя да установи, че е жълт лабрадор, когато то се втурна напред, дращейки с лапи по стъпалата, и се хвърли върху него.
— Охо! — извика той, като едва запази равновесие, за да не се търкулне надолу по стълбите. — Хей, здрасти!
— Долу, Прис! — скара му се Хелън.
Малъри се опита да откъсне животното от него. Гейб се засмя, докато то го ближеше с мокрия си език. През целия си живот не беше имал по-радостна среща. Много му хареса.
— Прис! — отново извика Хелън и в гласа й прозвучаха загрижени нотки.