Той я погледна внимателно, опитвайки се да отгатне какво мисли, но мълчанието й беше достатъчно потвърждение. Изведнъж Гейб се почувства крайно уморен и разстроен. Пък и нямаше достатъчно търпение, за да играе игрички.
— Виж какво — каза той, като подпря лакът на плота и потърка челото си, — защо не ми кажеш нещичко за нашето положение? Виждаш ми се някак… резервирана.
Кехлибаренокафявите очи на Хелън мигом се насочиха към Малъри, която се бе разположила на кушетката и ги наблюдаваше.
— Мал, ще изведеш ли Присила на разходка? — предложи тя.
Лабрадорът все още тичаше лудешки наоколо и непрестанно лаеше.
Малъри завъртя очи нагоре.
— Хубаво — промърмори тя и се изправи. — Хайде, Приси. Отиваме на разходка.
Кучето се втурна след нея. След миг вратата глухо се затвори и двамата останаха насаме.
Сърцето на Хелън биеше учестено. Ето, това беше моментът. Сега щеше да каже на Гейб какво е решила. Той явно усещаше нещо да витае във въздуха; винаги е бил ужасно проницателен. Гледаше плотът за закуска да е между тях, не смееше да се довери на чувствата си. Той я привличаше неудържимо и може би това се дължеше на вида му на ранен герой. Не знаеше кога точно, но той май се беше досетил, че става нещо — навярно когато му съобщи, че ще спи в кабинета.
— Добре — каза Хелън с въздишка. — Дълго време те нямаше. Цяла година. Накараха ни да повярваме, че си мъртъв.
Очакваше да види как ще реагира. Нищо. Той стоеше неподвижно, сякаш се е сраснал със стола, а жълто-зелените му очи я гледаха проницателно.
Тя сплете пръсти.
— Не че бяхме щастливи заедно, преди да заминеш, Гейб. Никога нищо не правехме заедно. За теб работата ти беше най-важна. Ние двете с Мал просто пристъпвахме на пръсти около тебе и се стараехме да не ти пречим — млъкна, очаквайки някаква реакция. Отново нищо. Тя продължи: — Нещата се промениха, докато те нямаше. Намерих си нова работа, харесвам онова, което правя. По-рано дори не предполагах, че мога да се справям и сама. Но сега го знам и… и смятам, че нашият брак се оказа грешка.
Той примигна при думата „грешка“ и Хелън се зачуди дали това е някаква реакция, защото изражението му не издаваше нищо.
— Намерила си си друг? — тихо попита той.
Разочарование или ревност прозвуча в гласа му?
— Не — твърдо каза тя. Сякаш друг мъж можеше да го замести. — Господи, не.
Още дълго време нямаше да си има работа с никакви мъже.
Между тях легна плътна тишина. Хелън с мъка преглътна. Гейб я гледаше втренчено точно по същия начин, от който по-рано коленете й омекваха и лицето й пламваше. И сега се получи подобен ефект. Искаше й се да каже нещо, за да облекчи напрежението.
— И какво, искаш веднага да си отида ли? — попита той. Този път в гласа му се долавяха издайнически нотки на раздразнение.
— Разбира се, че не — увери го тя, като скришом избърса потните си длани. — Ти си добре дошъл тук и можеш да останеш, докато паметта ти се възвърне. Аз просто… нали разбираш… си помислих, че трябва да ти обясня защо ще спиш в кабинета, а не… в леглото ми. — С усилие изстреля последните думи.
Погледът му се плъзна надолу по тялото й. Хелън изпита усещането, че я боцкат иглички от главата до петите. Беше явно, че той си я представя гола. Когато вдигна очи, в тях несъмнено се четеше съжаление.
— Разбирам. Значи ми казваш, че искаш да се разделим веднага щом се почувствам достатъчно добре да се грижа сам за себе си — каза Гейб със самоирония.
Хелън облиза пресъхналите си устни. Поставяйки по този начин въпроса, той я правеше да изглежда безсърдечна.
— Няма защо да бързаме — наблегна на думите си тя. — За мен е важно да се възстановиш напълно. Искам да кажа, че да си тюлен е твоят живот, а моето желание е да си го върнеш обратно.
Гняв проблесна в жълто-зелените му очи. Тя познаваше проявите на неуравновесения му нрав и едва се сдържа да не се втурне да гаси пламъците. Нравът му си беше негов проблем. Не бе необходимо вече да се бори с него.
— Съжалявам — каза Хелън и с усилие вирна брадичка. — Не съм искала нещата да свършат по този начин.
И преди куражът да я напусне напълно, тя се оттегли с достойнство в спалнята си, където се облегна на вратата и остана там разтреперана. Очакваше да изпита прилив на облекчение. Беше го направила; бе му дала ултиматум. Лийла, най-добрата й приятелка, щеше да се гордее с нея.
„И защо тогава не се радвам, че приключихме с тази част?“ — питаше се Хелън.
С чувството, че са забили куршум в корема му, Гейб седеше слисан на високия стол пред плота. Малко по малко, удивлението му се стопи, под кожата му пролазиха болезнените тръпки на обидата и се забиха право в сърцето му. Ето това беше причината да не се сближава с никого. Хелън имаше ужасяваща власт над него. Почти не можеше да диша, така го заболяха гърдите.