Опита се да се дистанцира от това чувство. Защо трябваше да му пука какво си мисли тя? Току-що беше срещнал тази жена, доколкото си спомняше. Не знаеше нищичко за нея — какво обича да яде най-много, каква музика слуша, какви хобита има — нищичко. Така че какво значение имаше, че тя смята връзката им за приключена?
В същото време той знаеше отговора: без нея беше дори още по-малко от бивш тюлен. Беше просто един разгромен воин, прекалено съкрушен, за да се съвземе и възстанови.
Гейб впери поглед в чашата с лимонада, изпитвайки усещането, че се дави. После го завладя гняв и той яростно вдигна очи нагоре. Проклятие, знаеше си, че не е чак такъв късметлия, та една жена като нея да го чака да се завърне у дома.
Не можеше да я обвинява, че не го иска. Беше се видял в огледалото; знаеше как изглежда сега. Само че не това бе причината тя да сложи край. Тя го беше обвинила, че е посветил живота си на своя взвод, че не е имал време за семейството си. Предполагаше се, че това няма нищо общо с неговото душевно състояние в момента, нито с осакатеното му тяло. Да, точно така.
Първо, той не е трябвало изобщо да се жени. Знаеше се какъв е; познаваше безскрупулния си стремеж да превъзхожда другите. Дори знаеше защо е работил така усилено — за да компенсира всички онези години, през които е представлявал голям разход за кесията на данъкоплатците. Като се имаше предвид историята на семейството му, със сигурност щеше да е калпав съпруг и дори още по-калпав баща.
Но после бе срещнал Хелън, а тя явно беше олицетворение на самата женственост, и не можеше да я изпусне. Ето защо бе нарушил дадената пред себе си клетва и се беше оженил за нея. Би могъл сам да напише края на тази история.
И сега кой от двамата съжаляваше повече заради немарливото му отношение към семейството? Той. Тя беше открила, че животът й е по-хубав без него. А Гейб се нуждаеше от нея, както кораб се нуждае от котва.
В него се надигна гняв — приятно чувство в сравнение с болката му преди това. Гейб се изправи на треперещите си крака и взе да кръстосва напред-назад из кухнята. Чувството, че се задушава, го накара да тръгне към вратата. Имаше нужда от свеж въздух, за да се избистри главата му, за да измисли някаква стратегия.
Излезе навън и примигна срещу танцуващите слънчеви лъчи. Уханен бриз поразроши дългата му коса, докато слизаше по стъпалата. В същото време с изненада установи, че се чувства уязвим, и това го накара да огледа внимателно тихата улица за скрити опасности. Но много скоро самото ходене отклони вниманието му от тревогите. Просто не беше свикнал със свободата — това бе всичко.
Зърна Малъри и кучето по-надолу на плажа и с усилие закрачи към тях. Когато спортните му обувки се напълниха с пясък, той ги изрита от краката си и тежко продължи напред бос.
Вървейки покрай оградата, забеляза надписите, поставени на определени разстояния:
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКИЯ ФЛОТ. ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.
Усети същото чувство за непълноценност, както в детските си години. След като го бяха признали за инвалид, все още можеше да отиде в базата, но вече нямаше право да припари до отдел „Специални операции“, не и без покана. Той беше външно лице, човек, обременен от ужасното подозрение, че е предал родината си. Както бе намекнал онзи ден агентът от разузнавателното управление на Министерството на отбраната, защо иначе един тюлен ще изгуби паметта си, освен, за да забрави срамния момент, когато се е опозорил.
Не, мамка му! Той яростно разтърси глава. Каквото и да се беше случило, не би издал държавни тайни. Бяха го обучили да издържа на мъчения и да държи устата си затворена.
Погледна двата си пръста с враснали нокти. Значи бяха забивали игли под ноктите му или бяха смазали пръстите му с чук. Голяма работа. Не би издрънкал някоя тайна заради това.
Ами ако му бяха изтръгнали зъб? Пъхна език в отвора на липсващия горен кучешки зъб. Като дете бе имал неприятно преживяване, защото новокаинът не бе подействал. Не обичаше да бърникат из устата му.
Когато стигна до водата, се тресеше от умора. Малъри и кучето бяха поели надолу по брега вдясно и се бяха отдалечили прекалено много, за да успее да ги настигне. Дори не го бяха забелязали.
Военноморската база „Дам Нек“ оставаше вляво. Гейб внимателно огледа стръмно спускащата се брегова линия и с облекчение забеляза безпилотни самолети за прихващане на ракети, които се извисяваха над дюните наблизо. По-надолу се намираше заведението „Подвижни дюни“ — клуб и ресторант едновременно. А отвъд него — град Вирджиния Бийч.