Алилуя! Познаваше мястото. Нямаше никакво съмнение, че е от тук. Това беше неговият живот. Възнамеряваше да се установи тук и да открие себе си. А после жена му вече можеше да го изрита.
Краката му се подгънаха и той изведнъж седна на пясъка, завладян от мрачно настроение.
Не само кариерата му беше застрашена, но и бракът му се разпадаше.
При положение че не успееше да го оправи. Тя все още не го беше изритала.
Какъвто беше упорит, съвсем не възнамеряваше да се предаде без борба. Зарови крак в пясъка и получи неприятно ощипване по малкия пръст.
Един рак офейка обратно в пясъчната си дупка. Гейб огледа мястото, където кротуваше скрит, нещо подобно на неговите спомени.
Обзе го перверзното желание да извади рака навън, грабна изхвърлена от вълните на брега тръстика, пъхна я в дупката и взе да дразни животното, за да го накара да се вкопчи в нея. Опита се да го изтегли, но нещастникът имаше солидно преимущество. Задърпа по-силно и ракът пусна тръстиката.
Е, получи си го. Гейб с отвращение захвърли пръчката. Себастиан беше прав. Спомените трябваше да се върнат от само себе си.
Но дали беше готов за тях? При мисълта, че може да си спомни всичко, изпита внезапен страх. Дали причината се криеше в това, че не иска отново да преживее изтърпените мъчения? Или пък беше извършил нещо ужасно и не желаеше да се изправи лице в лице с него?
Усещайки, че джинсите му се мокрят, Гейб обърна глава към дома си, към уютната си малка къща на морския бряг. Помисли си за жената вътре — великолепна, силна по свой начин, който едновременно му харесваше и го изпълваше с тревога.
Обзет от решителност, изправи гръб. Не искаше да напусне тази къща дори и след като паметта му се възвърнеше. Харесваше му онова, което бе направил с живота си, не разбираше защо го е приемал за даденост. Харесваше своята къща, своето куче, своята доведена дъщеря. Жена му беше невероятна, отделяше време да се погрижи за него дори когато бе явно, че има нещо по-добро за правене. И не само това — тя миришеше хубаво.
Гейб искаше да я задържи. Каквото и да му струваше, дори да се наложеше да изневери на дълга си към тюлените, той бе решен да я накара да промени мнението си. Изправи се и изтупа пясъка от джинсите си.
Малъри го беше забелязала и тичаше към него заедно с кучето, което дърпаше напред каишката.
— Какво ти каза мама? — попита тя задъхано, щом се изравни с него.
Гейб се стъписа, виждайки уязвимостта в очите й.
— Нищо — отвърна той и пресилено се усмихна. Усещаше, че трябва да е много внимателен с Малъри.
— Позволи ти да останеш, нали? — попита тя и се наведе да погали кучето.
— Да, разбира се.
— Хайде тогава — тя махна с ръка към къщата. — Да вървим да обядваме.
Благодарен, че поне детето го иска, Гейб тръгна редом с нея, а Присила я дърпаше напред, сякаш тегли шейна.
— Искаш ли съвет? — попита Малъри, докато вървяха покрай оградата.
Той заинтригувано я погледна.
— Става.
— Ако бях на твое място, щях да я карам по-бавно. Мама все още има чувства към теб, да знаеш. Те просто трябва отново да се разпалят — тя му хвърли кос поглед, изпълнен с тийнейджърска мъдрост.
Сърцето на Гейб заби по-бързо. Права ли беше? Дали наистина Хелън все още имаше чувства към него? Господи, надяваше се да е така. Ако беше истина, той щеше да подхранва тези чувства, както Хелън подхранва своите диви цветя. Но дали той въобще знаеше как да го прави? Беше се оженил за нея, смятайки, че ще я направи щастлива, а ето какво се бе получило. Тя бе разбрала, че не неговото постоянно отсъствие от къщи е станало причина да угасне любовта й. Всичко се дължеше на скръбния факт, че бе пренебрегвал семейството си, че не знае как да обича.
Дали сега бе по-различен от преди? Да… може би. Пленничеството, макар че не можеше да си го спомни, бе променило нещо вътре в него, нещо, което не можеше да назове. Това всъщност бе едно чувство, просто едно тихо и търпеливо нещо в душата му.
Гейб искаше отново да стане тюлен, най-доброто, което можеше да бъде. Но повече от това желаеше да е съпруг на Хелън и баща на Малъри. Ето това щеше да е неговата стратегия — да се грижи за двете и да докаже, че е някой, когото си струва да задържат в живота си.
Четвърта глава
Гейб спа до късно следобед. Златисти снопчета слънчеви лъчи проникваха през задните прозорци на къщата, когато се осмели да излезе от кабинета, търкайки сънено очи.
— Ало? — повика той семейството си и гласът му отекна под високия таван.
Нямаше никого у дома. Дори кучето не се втурна към него.