Гейб потрепери, смразен от неочакваната си самота. Отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Тишината го обгърна, внушавайки му мистериозното усещане, че изживява същата ситуация за втори път. Погледна навън към океана, търсейки утеха, но дори тъмните сапфирени вълни изглеждаха твърде далече.
И въпреки всичко се чувстваше част от това място. Ако не смяташе ултиматума на Хелън, който все още кънтеше в ушите му, нямаше друга причина да се чувства толкова изоставен на произвола на съдбата, толкова изолиран. Така уязвим.
Погледът му свободно се рееше, преминавайки набързо по вградените полици с книги и мебелите. Търсеше загатване за собственото си присъствие на това място. Имаше много книги и снимки на Малъри в училище, но негови нямаше.
Пресуши чашата си и избърса устни с опакото на ръката си. Искаше да открие някакво доказателство, че това е неговият дом, някакво свидетелство, че Хелън някога го е обичала, че тяхното бъдеще заедно не е невъзможно.
Не бе открил нищо в кабинета, където спа, освен дипломата си от колежа, която висеше на стената до дипломата на Хелън. Реши, че мястото, където трябва да търси, е спалнята на господарката.
Решително подмина кабинета и стаята на Малъри. Вратата на спалнята на Хелън стоеше леко отворена. Отвори я по-широко, чудейки се дали ще разпознае помещението. Посрещна го нейното ухание на цветя — единственото познато нещо тук.
Стаята бе подредена практично, което му хареса. Голямо легло заемаше дясната стена. Завивката на леглото и пердетата представляваха съчетание от землисти тонове и тъмновиолетово, а четирите стени бяха боядисани в пастелен прасковен цвят. Тук имаше още книги — любовни романи — натъпкани в дъбови шкафове и струпани върху масичката до леглото. Но повечето книги бяха стари и изтъркани, покрити с лек слой прах. Тя не беше чела нищо напоследък.
Огледа леглото и усети стягане в гърдите, когато си я представи излегната върху него. Дъбовата горна табла с декорация от сплетени въжета подхождаше на бюрото и огледалото. Той осъзна, че скринът, който сега се намираше в кабинета, е бил част от комплекта. Стоял е на празното място до стената ей там.
Със сигурност в тази стая трябваше да има следи от неговото присъствие. Но като огледа полиците и масичките, осъзна, че освен колекцията от книги на Том Кланси, нямаше никакви други свидетелства, че някога тук въобще е живял мъж. Нямаше нищо, което да нарече свое.
Потърси по-навътре, вече изпълнен с отчаяние. Хелън сигурно не беше заличила всички негови следи — защото, ако го беше направила, значи вече го бе зачеркнала от живота си и нямаше никакъв начин да я спечели отново, независимо какво му бе казала Малъри.
Отиде бавно до шкафа килер и откри някои дрехи — два официални костюма с ризи, грижливо увити в найлонови торби, както и подходящи обувки, подредени под тях.
Това ли беше той? Дрехите му се сториха смътно познати. Да, сега си спомни. Снабдяваше се с дрехи от най-скъпия магазин в Коронадо. Обичаше да се издокарва в свободното си време. Така се чувстваше важен.
Пъхна ръка в найлоновата торба и опипа ръкава на единия костюм. Качеството на плата не означаваше нищо за него. Съмняваше се, че някога отново ще го облече, освен за някоя сватба или погребение.
После се обърна, разтревожен, че е открил толкова малко следи от себе си. Сигурно беше прекарвал много време навън, както бяха намекнали Хелън и Малъри. И докато разбираше стремежа си към съвършена елегантност, не можеше да разбере защо е предпочитал работата си пред компанията на Хелън.
Освен ако не се е страхувал от нея и от властта, която има над него.
Прониза го познато чувство, сякаш в близкото минало отново и отново е стигал до същото заключение.
През отворената врата в другия край на стаята зърна вана — хубава, достатъчно голяма за двама души и с приспособления за воден масаж. Но вниманието му привлече снимката в рамка, заобиколена от почти изгорели свещи.
Беше неговата снимка. Той се приближи и се огледа. Съмняваше се, че Хелън се моли за него, не и когато на първо място в дневния й ред стои приключването на връзката им. Тъй че за какво беше всичко това?
Взе снимката и я разгледа. Имаше чувството, че вижда непознат човек.
Воинът на снимката приличаше на личност, с която другите трябва да се съобразяват. Носеше камуфлажна пустинна униформа, беше спретнато подстриган и на изключително красивото му лице имаше самоуверена усмивка. Изглеждаше като човек, който е прекалено целеустремен, за да забави ход, а в очите му светеше голяма амбиция.
Погледът на Гейб се плъзна към собственото му отражение в огледалото. Нямаше почти нищо общо с този от снимката. Наклони се към огледалото и направи подробно сравнение.