Гейб изпълзя от прикритието си, притискайки се към дървения сандък с четвъртата ракета земя-въздух. На следващия ден тя трябваше да замине за Средния изток, което означаваше, че в края на краищата можеше да бъде използвана срещу Съединените американски щати. За него оставянето й в този севернокорейски склад не беше алтернатива. С огромно нежелание прокара ръка по сандъка и усети как грубите трески одраскаха дланта му. Зави зад ъгъла, налетя на помощник-капитана и удивено се дръпна назад. Милър би трябвало да го чака навън.
Изглеждаше смутен дори с обилната маскировъчна черна боя по лицето. Бялото на очите му се открояваше в мрака.
— Да вървим — промърмори той и кимна рязко към изхода.
Гейб искаше да му каже, че радиослушалките му не работят, но Милър вече се бе обърнал с гръб. Скърцайки ядно със зъби, Гейб го последва. Всяко мускулче по тялото му потръпваше от безсилие.
Изведнъж Милър рязко се обърна. Дулото на пистолета му „Хеклер и Кох“ блесна пред очите на Гейб и за негово удивление се заби в дясната му буза. Болката прониза цялото му тяло. Той политна назад, изгуби равновесие върху залятия с петрол под и тупна тежко, оставайки без въздух. Усети вкус на кръв в устата си.
Какво ставаше, мамка му?
Милър се наведе над него, сграбчи го за колана и насила го обърна по корем. Гейб се бореше за въздух. Успя да ритне помощник-капитана в коляното. Онзи изруга и го сграбчи по-здраво.
Болката сякаш набъбваше все повече и повече в главата на Гейб и му пречеше да мисли. Какво ставаше, по дяволите? Не му хрумваше нищо, освен този въпрос. Защо Милър се беше нахвърлил върху него? Белезници стегнаха първо лявата му китка, а после — дясната. Устата му се напълни с кръв. Той изплю един зъб и с мъка си пое дъх.
— Милър, какво правиш, дявол да те вземе? — изръмжа Гейб, като се мяташе, защото онзи се опитваше да закопчее и глезените му.
Милър не отговори. Сред вълните на болката, които се блъскаха в главата му, Гейб осъзна, че е обездвижен напълно. Стрелбата, поради която трябваше да преминат в отстъпление, престана. Това означаваше нещо, но потънал в изпълнена с болка мъгла, Гейб не можеше да проумее какво.
Милър отметна главата му назад. Усещаше се как треперят ръцете му, докато развива неумело ролката тиксо. Лепкавата лента запуши устата на Гейб и го лиши от възможността да говори. Задави се с кръвта, която вече не можеше да потече навън и се стичаше в гърлото му.
Милър го пусна и се извърна. Гейб наблюдаваше с нарастващ ужас как той излезе на открито и с жест даде сигнал за отбой към мъжете на пътеката. Сред пулсиращата болка в главата си Гейб чу приближаващите им стъпки.
Погледът му не се откъсваше от гърба на Милър, докато се опитваше да проумее, че именно неговият помощник-капитан краде оръжие от различни бази по света. В продължение на месеци тюлените спасяваха с преграден огън оръжия само за да открият после, че ги няма. Именно Милър ги крадеше. Слабоволевият Милър с бледото лице!
Направо не можеше да повярва. Но ето, той стоеше там и нареждаше на неясните фигури около него по-бързо да изнесат през страничния изход ракетата заедно със сандъка.
Гейб се мъчеше да остане буден, за да разпознае и другите мародери. Но мракът започна да се разстила в периферията на зрението му и това го предупреди, че е на път да изгуби съзнание. Милър се обърна да го погледне още веднъж, преди и той също като другите бавно да се отдалечи, несъмнено, за да отиде на среща с останалите нищо неподозиращи мъже от взвода.
Гейб лежеше по корем, с буза, потопена в локва нефт. Радиотелефонът му беше изхвръкнал настрани и бе паднал близо до дясното му ухо. Ръцете и краката му бяха стегнати здраво. Устата му продължаваше да кърви. Никога нямаше да има шанса да каже на света кой краде оръжието.
По някаква причина, каквато и да бе тя, Милър го беше оставил да умре тук. Размътеният му мозък се нуждаеше само от миг, за да намери отговора. Сигурно беше заради неофициалното писмо, което откри върху бюрото му, отнасящо се до искането за допълнителна подводница. Бе подпитвал Милър за това, смятайки, че той от некомпетентност не знае, че на подводницата има достатъчно място за четири ракети. Изобщо не беше подозирал, че помощник-капитанът замисля да открадне една за себе си.
Докато петролът се стичаше между клепките му и проникваше под бронирания му водолазен костюм, Гейб дочу звук, от който космите на главата му настръхнаха. Някой някъде драсна клечка кибрит. Ако не намереше начин да се измъкне от тук, щеше да изгори като факел, както беше потопен целия в гориво.
Не знаеше кое е по-лошо — да изгори жив или да осъзнае, че никога няма да може да каже на Хелън, че я обича.