Доктор Териен седна на кресло със странични облегалки за главата точно срещу тях, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Беше едър мъж с прошарени къдрици, гъсти вежди и очи с цвета на океана в облачен ден.
— Мисис Рено — каза лекарят, — вашият съпруг току-що ми разказа какво може да си спомни и спомените му явно прекъсват по времето, когато се е запознал с вас. Надявам се, че ще можете да попълните празнотите. Дали си спомня или не — това не е толкова важно точно в момента, по-важно е да има усещане за приемственост. Той тъкмо ми разказваше за живота си в Анаполис.
Хелън си пое дълбоко дъх, за да се съсредоточи. „Добре, помисли си тя, работата е съвсем проста“. Можеше да нарисува миналото на Гейб, без да разкрива собствената си наивна вяра, че той ще бъде нейният принц и ще превърне живота й във вълшебна приказка.
— Анаполис — повтори Хелън, следвайки подсказаното й от лекаря. — Спомняш ли си обучението си? — попита тя Гейб, а той кимна мрачно. — Един от твоите преподаватели се казваше капитан Трой. Помниш ли го?
Гейб отново кимна и лицето му се разведри.
— Разбира се — отвърна той. — История на военноморския флот. Това беше човекът, който ме насърчи да стана тюлен.
— Ти беше любимият му студент — обясни Хелън, стараейки се да потисне насмешливите нотки в гласа си. — По-възрастен и по-опитен от останалите. Явно успя да те убеди и ти замина за Коронадо на основно обучение по подводно взривяване, специална група 223, и беше един от шестнайсетимата, които се дипломираха. Спомняш ли си всичко това?
— Да — кратко отвърна той.
— Тогава сигурно помниш, че те върнаха обратно на Източното крайбрежие — добави тя.
— Спомням си — каза той навъсено. — Живеех в ергенското общежитие.
— Да, тогава — съгласи се тя. — Но през следващото лято се върна в Анаполис, за да се видиш с капитан Трой.
Погледът на Гейб обхождаше лицето й като прожектор. Беше ясно, че е забравил тази част.
Хелън смело продължи напред, стараейки се колкото е възможно по-плътно да се придържа към фактите.
— И тогава той те представи на по-малката си дъщеря — така ние двамата с теб се запознахме.
Тя си спомняше момента, в който Гейб свърза собственото с фамилното й име, защото ъгълчетата на очите му се сбърчиха от прозрението. Хелън Трой2. Да, баща й обичаше класиците — макар че тя едва ли живееше съобразно името си, ако не се смята броят на корабите, отплавали пред очите й.
— Е — упорито продължи тя, решена да остави зад гърба си тази трудна задача, — след два месеца ние се оженихме. Купихме къщата в Сандбридж. През първите две години ти прекара у дома всичко на всичко може би… шест или осем месеца. А през последната година… — тя сви рамене, надявайки се да създаде впечатлението, че техният брак е бил толкова кратък и еднообразен, та никак не е чудно, че е забравил за него.
Но втренченият поглед на доктор Териен я убеди, че той следи всяка дума.
— Госпожо Рено — каза й, — какво впечатление ви направи Гейбриъл при първата ви среща?
Върви по дяволите! Тя с усилие отпусна стиснатите си в юмрук пръсти и нехайно ги положи в скута си. За миг, като на моментна снимка, пред очите й се мярна предишният Гейб.
— Той беше… божествен — призна Хелън, смекчавайки насмешливите нотки в гласа си. — Беше красив и умен и се държеше толкова… самоуверено. — За миг й се стори забавно да замени тази дума с „арогантно“, но после се уплаши и се отказа. — Привличаше ме — добави тя, омаловажавайки сляпото си увлечение.
Гейб я беше заслепил със своя чар и с красивата си външност, от които коленете й омекваха. По онова време бе одобрявала амбицията му да стане най-добрият тюлен на света. Изглеждаше толкова различен от Закари, бащата на Малъри.
— Знаехте ли, че ще отсъства толкова много от къщи? — попита доктор Териен. — Как се справяхте с това положение?
Хелън прие въпроса като лично контраобвинение.
— Сигурно съм смятала, че един баща на ненормиран работен ден е по-добър от никакъв баща — отвърна тя, заблуждавайки и двамата, че това е бил главният й мотив да се омъжи.
Не желаеше да разкрие истината — беше се чувствала отчаяно влюбена. С ъгълчето на окото си виждаше как Гейб и наблюдава с неприкрито удивление.
— Какво се е случило с истинския баща на Малъри? — поиска да разбере лекарят.
Хелън въздъхна.
— Нищо. Той е някъде далече. Просто никога нямаше време за нея.
Докторът събра върховете на пръстите си и потърка брадичка.
— Това е един изключително необикновен случай — призна той, сменяйки темата. — При много случаи на травма жертвата забравя преживяното насилие. Това е съвършено нормално, може би дори желателно. Но Гейбриъл е забравил и двете години, предхождащи изчезването му. На рентгеновите снимки се вижда, че му е бил нанесен силен удар от дясната страна на главата. Нараняването на фронталния лоб може да е допринесло допълнително за загубването на паметта. Ние всъщност не знаем. Но ето какво ще направим — продължи той, като се наклони напред към тях. — Моята препоръка е засега да оставим спомените на Гейб за пленничеството в латентно състояние. Напълно е възможно да води нормален живот и те никога да не се възвърнат. Все пак вие, Гейбриъл, трябва да си спомните двете години преди пленничеството, иначе и кариерата ви, и бракът ви непременно ще пострадат. Съгласен ли сте с това?