Щом веднъж сърцето му заби спокойно, той си позволи да преживее отново спомена. Чувстваше се благодарен за него, макар че пораждаше смущаващи чувства. Споменът потвърди онова, което вече бе усетил — че двамата с Хелън си принадлежат, че сексът между тях е бил невероятен, точно както си го представяше. Толкова невероятен, че той се е изплашил до смърт.
Гейб затвори очи и преживя отново удоволствието да люби тялото й, да поглъща всяка капчица сладост, да вкусва всеки неин отклик. Известно време тя се бореше да остане сдържана, съпротивлявайки се на неговото желание за пълно отдаване, но той не беше доволен, докато не я накара да му се отдаде изцяло. Срази самообладанието й, като я целуваше, галеше я и я изучаваше, докато тя не започна да се мята в ръцете му и с вик не призна пълната си капитулация.
С изненада усети, че лицето й е влажно. Спря, за да погледне в очите й и да разбере защо плаче.
Очите й бяха като кехлибарени вирове. Реши никога повече да не поглежда в тях, докато правят любов. В онази нощ забрави за това. Изведнъж чувствата свиха сърцето му. Не можеше да гледа в очите й и да не усеща болката й, да не усеща собствената си всепоглъщаща нужда да я притежава.
Изплашен от властта, която тя имаше над него, той рязко се дръпна, търкулна се настрани и впери поглед в тавана, отказвайки се от удовлетворението, бягайки от отломките на любовта, плуващи в очите й.
Вятърът откъм океана облъхна голите ръце и крака на Гейб и го накара да се върне в настоящето. Сега разбираше нежеланието на Хелън той да се прибере у дома. Бе отказал да й даде любовта, която искаше от нея в замяна. Беше се страхувал, че чувствата му ще го направят по-малко воин. И когато бе усетил, че нейната любов се разпада, се бе паникьосал и бе избягал, без да дочака да види какво ще им струва тяхната взаимна студенина.
Съзнавайки собствената си глупост, той простена и закри лицето си с ръце. Какъв идиот е бил! А дали сега бе по-различен? Не можеше да каже. Вероятно. Знаеше единствено, че ще умре от щастие, ако Хелън отново го приеме в прегръдките си. И тогава щеше да положи големи усилия, за да е сигурен, че тя ще го задържи там!
Но дали Хелън някога щеше да го иска целия в белези от рани, признат за военноинвалид?
Чувствайки се напълно съкрушен, Гейб отиде до шезлонга и се стовари върху него като пациент в ръцете на хипнотизатор. Лекарят бе препоръчал да не го лекуват с хипноза. При някои пациенти хипнозата отключвала такива реални спомени, че те все едно преживявали травмата си отново.
Изминаха няколко минути, но нищо не се случи. Остана само единственият спомен, който го измъчваше със своята чувственост и с неизбежната истина, че някога я е разочаровал.
Изтощен, той закри очите си с длан, но в същото време усещаше и болезнена възбуда. Помисли си да се върне обратно в къщата, да си признае за върналия се спомен и да помоли за още един шанс. Но какво щеше да постигне? Този следобед тя бе казала: като ни обръщаш внимание сега, няма да промениш миналото. Хелън не желаеше отново да преживее разочарованието. Нямаше търпение да остане сама, без него.
Освен това утре тя трябваше да стане рано, за да отиде на работа. Трябваше да я остави да се наспи добре, дължеше й го.
Макар че шезлонгът не бе особено удобен, тялото на Гейб сякаш не усещаше това. Тръпчиво-сладкият въздух ухаеше на цветя и море. Топлият вятър леко разроши косата му, подобно на майка, която слага сина си да спи.
Постепенно започна да се унася, съзнавайки смътно, че не е взел приспивателното си.
Първият половин час сън му донесе отмора. После в съзнанието му започнаха да трепкат образи, сякаш щракаха един след друг ужасяващи диапозитиви.
Сенки се спуснаха над него. Слепоочието му се притисна в студен варел. Дръпнаха го и го изправиха на крака.
Влачиха го по дълъг коридор. Светлините на халогенни лампи заслепяваха очите му.
Вкараха го в сумрачна килия.
Бутнаха го да седне на наподобяващо стол приспособление.
Вързаха ръцете и краката му с ремъци.
И през цялото време преживяваше отново и отново същия ужас — че този път може да измъкнат нещо от него. Една ръка на рамото му.
Не и от моята уста, мълчаливо се молеше той, докато от тялото му направо се лееха реки от пот.
Леките стъпки на главния му мъчител. Лицето му плуваше сред сенките.
Този човек никога не повишаваше тон повече от шепот. Другите, които го малтретираха, винаги крещяха. Гейб се страхуваше от прошепнатите команди, които се изплъзваха от устните на Сюн Ки. Онзи пусна ръчната си чанта на една маса и с нежни движения я отвори. Метал застърга в метал. Инструментите за мъчение на Сюн Ки; сякаш имаше нужда от тях. Само с юмруци и крака той вече едва не бе убил Гейб.