— Не се приближавай до мен, когато спя. Не искам да те нараня отново.
— Чух те да излизаш — обясни Хелън. Бе поискала да се увери, че той е добре. — Спомни ли си нещо в съня си?
— Да — отвърна той след миг колебание.
Хелън се страхуваше да разбере какво е било то, но знаеше, че трябва да го попита, предполагайки, че той се нуждае да поговори с някого.
— Можеш ли да ми разкажеш?
Гейб се взря в очите й и пак извърна поглед.
— Сюн Ки — изрече той с такъв тон, че по гърба й полазиха ледени тръпки. — Това е човекът, който ме измъчваше.
В съзнанието й се мярнаха ярки, ужасяващи образи. Гледаше как мускулчетата на долната му челюст потрепват и не знаеше какво да каже. Отново й се прииска да го утеши, но Гейб винаги се бе отнасял пренебрежително към всяка проява на съчувствие.
Той изведнъж се изправи и протегна ръка да й помогне да стане. Хелън погледна тази неочаквано подадена ръка, изкушавайки се да я поеме, да сключи примирие. Само че нямаше доверие на себе си, страхуваше се, че може да отиде прекалено далеч, да капитулира пред желанията му, както винаги. Освен това този нов Гейб изглеждаше прекалено искрен, прекалено трогателен. Представляваше заплаха за нейната независимост, постигната с толкова много усилия.
Пренебрегна подадената й ръка и така не се поддаде на властта му.
— Лека нощ — каза му и тръгна към стаята си, преминавайки покрай него. Усещаше погледа му върху себе си чак докато зави надолу по коридора.
Заключи вратата на спалнята си, а гърлото й все още пулсираше от болка след случилото се на терасата. Странно, но гърдите като че ли я боляха повече — болеше я не за себе си, а заради жестокостта, на която е бил подложен Гейб през изминалата година. За първи път той й беше дал възможност да надникне в този свят на насилие и тя се чувстваше виновна и лоша, задето не оценява това, че той е все още жив и че преживява най-ужасната физическа болка и най-ужасния страх на света.
Гейб бавно се отпусна върху кушетката, току-що освободена от Хелън. Нейната топлина вече се бе изпарила. Той потръпна и кожата му настръхна, въпреки че бе облечен е памучна фланелка. В килията му в Северна Корея сигурно е било горещо през лятото и студено през зимата. Не можеше да си спомни, но тук все още не можеше да свикне с охлаждащата климатична инсталация.
Нещо повече, споменът за лъскавите инструменти на Сюн Ки сега се оформи ясно в съзнанието му, от което цялото му тяло се вледени. Все още усещаше как зловещите остриета на тези инструменти се насочват застрашително към месестата част на ушите му, към върха на носа му. Той простена при спомена за острата кука, която пробива дясното му гръдно зърно и раздира кожа и мускули, за да достигне до гръдния му кош.
Гейб пъхна ръка под фланелката си и опипа изпъкналия белег на мястото, където някога е било гръдното му зърно. Проследи го с върха на пръста си и потрепери пред оживелия спомен.
Не съм им казал нищо, сам се успокои той. Те искаха да научат нещо повече за ядрените подводници на Военноморските сили на САЩ. Тогава Гейб знаеше за тях повече, отколкото би му се искало, но отказа да говори. Въпреки усилията си, онези не бяха постигнали нищо.
И какво беше получил той, освен едно обезобразено тяло? Задоволството, че би спасил живота на американци някой ден. Достатъчно ли беше? Трябваше да е достатъчно.
Пръстите му се насочиха към друг белег от вътрешната страна на ръката над лакътя, откъдето бе откъснато парче плът. Той потръпна, потискайки желанието да повърне, когато друг спомен изплува на повърхността. Побърза да го отхвърли. Не беше готов за повече. Имаше достатъчно други неща, за които да мисли.
Изправи се рязко и побърза да отиде в банята, за да намери приспивателните си. Изсипа едно допълнително хапче в дланта си и го загледа, изпълнен с горчивина. Ето докъде съм паднал, помисли си той. Хелън нямаше да го иска обратно, независимо от всичките му извинения; независимо колко искрено й се извиняваше.
Пъхна хапчетата в устата си и ги погълна с малко вода, като избягваше да гледа изображението си в огледалото. После се оттегли в кабинета и угаси лампите. Страхът го завладя и цялото му тяло плувна в пот. Пресегна се и щракна ключа на лампата до главата си.
Всичко свърши, уверяваше се той. Сега съм на сигурно място.
Така ли беше? Сърцето му бе изпълнено със страх.
Злощастното приключение в Северна Корея все още не беше приключило. Преследваше го усещането, че заплахата си остава и че този път ще умре, ако не успее да си спомни каква точно е тя.
Също толкова ужасяващо беше прозрението, че ако не успее да убеди Хелън да рискува и да му отдаде сърцето си за втори път, неговата едногодишна битка за оцеляване щеше да се окаже безсмислена.