— Тук завиваме наляво — задъхано каза Малъри, която подтичваше на тренировъчната пътека до него.
— Точно там е гимнастическият салон — потвърди Гейб, който идеално си спомняше пътя.
Откриваше, че познава военноморската база „Дам Нек“ като дланта на ръката си. Неговият кабинет се беше намирал точно в другия край на Регюлъс Авеню, отвъд заведението „Подвижни дюни“ и офицерските жилища. Много скоро щеше да събере достатъчно кураж, за да надникне в него и да каже „здрасти“. Чудеше се как ли ще го посрещнат и несигурността отново взе да го измъчва, заплашвайки да го смъкне обратно в блатото на депресията, където се беше въргалял цяла сутрин.
Командир Лъвит не го бе посещавал повече след завръщането му. Въпреки обратните твърдения на Себастиан, командирът явно си беше измил ръцете.
По-рано същата сутрин изненадващо му се бе обадил строевият офицер на тяхната команда. Обаждаше се от кораба на бреговата охрана „Нор’ийстър“. С напълно безстрастен глас той бе поздравил Гейб от името на екипажа със завръщането му у дома. Гейб съзнаваше, че двамата с помощник-капитана никога не са били особено близки, връзката им се основаваше по-скоро на военния протокол, отколкото на взаимно уважение. И тазсутрешното обаждане не правеше изключение. Но гласът на Милър звучеше по-скоро тревожно, отколкото безразлично, сякаш Гейб представляваше заплаха за него като командир. Или нещо по-лошо, може би Милър смяташе, че Гейб е издал тайни на другата страна.
Ами ако хората от взвода мислеха същото? Този неизбежен въпрос си оставаше: защо иначе един тюлен ще изгуби паметта си, освен, за да забрави позорния момент, когато е бил пречупен от мъчителите си?
След обаждането Гейб бе потънал в такова мрачно настроение, че през цялата сутрин Малъри странеше от него.
Най-накрая тя го потърси и му предложи да му покаже къде работи Хелън. Като си спомни какво бе причинил на жена си предишната нощ, Гейб реши, че й дължи извинение. Не желаеше Малъри да го смята за страхливец и ето защо се озоваха тук.
— Искаш ли да пробваш тези уреди? — попита го тя, когато двамата дотичаха с измъчени физиономии до следващата гимнастическа площадка.
Бяха се трудили доста енергично на всички останали площадки. На тази имаше две дървени платформи, равна и наклонена, съответно за разтягане и коремни преси.
— Няма начин — отвърна той. — От тази страна пейката се е изкорубила. Опиташ ли се да правиш коремни преси, направо ще съсипеш гръбначния си стълб. Ако не са я поправили. — Той притича по-наблизо, за да я огледа. — Не. Нали виждаш, все още е изкорубена.
— Спомняш си това? — удиви се Малъри.
— Така изглежда.
Гейб се изравни с нея, усещайки парене в белите си дробове, след като вече бяха изминали най-малко една миля. Никак не беше издръжлив и това го плашеше. В килията явно се беше занимавал с гимнастика, но почти нищо не можеше да замени едно хубаво усилено бягане.
— Ти умори ли се вече? — попита той Малъри.
— Не.
Бузите й пламтяха. По тениската й имаше петна от пот и бе стиснала юмруци. Явно беше уморена. Но бе и прекалено амбициозна, за да си го признае.
По това приличаше на него, дявол да я вземе.
— Е, аз съм уморен — призна си Гейб. — Искаш ли да повървим малко?
Тя веднага спря, подобно на кон, на който са дръпнали юздите, и е жест го накара да забави ход.
— Трябваше по-рано да ми кажеш! — Малъри отмести един черен кичур от очите си и направи сърдита гримаса.
— Сигурен ли си, че можеш да си позволиш такова бягане? — загрижено попита тя.
— Абсолютно. Движението е…
— … ключът към дълголетието — довърши тя вместо него.
Двамата размениха усмивки и едно странно чувство завладя Гейб. Той някога е бил част от живота на Малъри, а не можеше да си го спомни. Според думите на Хелън беше пренебрегвал доведената си дъщеря.
Сигурно бе истина, като се имаше предвид неистовият му стремеж към успеха. Но не само стремежът към съвършенство му бе попречил да се сближи с Малъри. А по-скоро страхът, че ще се провали. Какво знаеше той за задълженията на един баща към дъщеря му? За него единственият претендент за баща беше полицейският сержант О’Мали.
Напоследък Гейб трябва да бе проумял какво означава да си баща на Малъри. Не можеше да си спомни кога точно е дошло това прозрение, нито пък как; знаеше само, че сега не се страхува да й бъде баща. Искаше да е с нея и това да трае дълго и да има смисъл. Вероятно от него нямаше да излезе идеален баща, но щеше да е достатъчно добър.
За негово щастие Мал имаше желание да му даде втори шанс. Харесваха му чувството й за хумор и куражът й. Щеше да е истинско удоволствие да се мотае с нея през целия ден.