Гейб стоически понесе прегръдката й и развеселено погледна Хелън над рамото на жената. Погледът на жена му го накара да трепне. Тя нали не си мислеше…
— Я виж ти! — започна да любезничи жената, като се поотдалечи от него. — Изглеждаш страхотно. Искам да кажа, че си отслабнал, но си жив, тъй че на кого му пука за другото? — Усмивката й застина, защото той не реагира. Тя впери поглед в Хелън и изведнъж пусна Гейб, явно току-що забелязала присъствието на семейството му. — Здравей, Хелън. — Усмивката й стана язвителна. — Е, приятно ми е да те видя. Лутър и останалите трябва да се върнат в най-скоро време. Ще му кажа да намине.
Лутър. Аха, Лутър Линдстром, мичманът в неговия взвод на тюлените… не, почакай, той вече беше лейтенант.
— Чудесно — отвърна Гейб, след като успя да сглоби елементите на мозайката.
Това беше шавливата Вероника, секретарката, която работеше в специалния оперативен отдел. Навярно сега беше гадже на Лутър. Погледна към лявата й ръка и с удивление забеляза, че на нея искри малък диамант. Къде му беше акълът на този мъж?
Вероника му отправи прощална усмивка и с плавна походка се насочи обратно към пътечката. Вместо да поднови упражненията, тя събра нещата си, показвайки задника си в най-благоприятна светлина.
Гейб погледна Хелън, тъй като мълчанието й го накара да застане нащрек.
— Струва ми се, че вече трябва да си тръгваш — каза му тя с хладно изражение.
Не беше възможно да си мисли онова, което той предполагаше, че си мисли. Вероника не беше негова стара любов, нали така? В съзнанието му изникна образът й — кацнала на ръба на бюрото му, а полата й повдигната така, че се виждат чифт черни жартиери.
Смутен от този спомен, Гейб извърна глава.
— Благодаря ти, че ни разведе наоколо — промълви той, осъзнавайки, че дори не й се беше извинил за случилото се снощи. Мамка му, за нищо не го биваше!
Измъкна се от кардиозалата и депресията отново го налегна. При тези обстоятелства никога нямаше да успее да убеди Хелън, че си струва да го задържи при себе си. Едва ме я бе убил миналата нощ. А сега тя като че ли го обвиняваше в нещо.
Когато стигна до средата на коридора, Гейб осъзна, че Малъри не го следва. Спря до фонтанчето и зачака.
Все още я нямаше. Хелън с наперена походка и с напрегнато изражение излезе от кардиозалата. Беше сама.
— Къде е Мал? — попита я той, за миг забравил за собственото си притеснение.
— Пуснах я да излезе през аварийния изход. Тя каза, че в момента не иска да те види.
Хелън определено го обвиняваше. Гейб препречи пътя й, когато тя се опита да мине покрай него.
— Пуснала си я да си върви? — попита той.
— А какво трябваше да направя, да я накарам насила да остане при теб ли?
В очите й отново се бяха появили войнствени искрици.
— Какво си й казала, по дяволите? — поиска да разбере той.
— Не беше необходимо да й казвам нищо. Всичко си беше изписано на лицето ти.
— Кое по-точно? — след като тя не му отговори, Гейб настоя: — Да не би да искаш да кажеш, че съм ти изневерил?
— А не си ли?
— Как, по дяволите, бих могъл да знам?
Тя изсумтя с отвращение и бързо-бързо мина покрай него.
Гейб успя да я хване, преди да е направила дори две стъпки. С плавно движение я притисна към стената. Усети напрежението във всяко мускулче на тялото й.
— Е, сега сигурно ще ми кажеш, че не ревнуваш — подразни я той и дръпна нежно конската й опашка. Усещаше как гърдите й, обли и твърди, се притискат в неговите. О, да!
За негов ужас в очите й блеснаха сълзи. Тя се опита да извърне глава, но той я дръпна по-силно за косата, като продължаваше да я притиска към стената.
— Хелън, погледни ме — настоя Гейб. — Не съм ти изневерил.
Тя разтърси глава, хапейки долната си устна. Нескритата й болка разкъса сърцето му като шрапнел.
— Миличка, недей — умоляваше я той и я прегърна горещо, изведнъж обзет от разкаяние. — Не се разстройвай. Никога не бих направил такова нещо — добави Гейб с внезапна увереност.
Тя го отблъсна от себе си с изненадваща сила.
— Пусни ме.
— Не. Искам да ми повярваш. Искам да ми простиш за снощи.
Хелън яростно се мяташе, за да се изтръгне от ръцете му.
— Престани да се държиш грубо! — хрипливо извика тя.
Той изведнъж разбра, че прави точно това, обзет от отчаяното желание да получи прошка. Веднага я пусна. Преди да успее да реши какво друго да й каже, тя се измъкна от ръцете му и закрачи надолу по коридора с полюшваща се конска опашка.
На Гейб му се прииска да разбие стената с юмрук, само че тя бе изградена от големи сиви тухли. Идеята не беше добра. Разтреперан, изруга. Какво не беше наред тук, мамка му? Тъкмо бе на път да се сближи с Малъри и ето че нещо от неговото минало — или по-скоро някой — изскочи от сенките и го изхвърли от релсите. Върна го точно там, откъдето беше започнал преди няколко дни.