А и след онова, което бе причинил на Хелън миналата нощ, заслужаваше да го накълцат на парченца. „Гневът убива безразличието“, размишляваше той. Затова си държеше устата затворена и понасяше словесния обстрел.
В същото време държеше очите си отворени и отново се запознаваше с околността. Шосето, по което се носеха, минаваше през огромни площи обработваема земя, но град Вирджиния Бийч се разрастваше така тревожно бързо, че малкото останала свободна земя много скоро щеше да е разделена на квартали като останалата част от района.
— Къде е Малъри? — попита той, когато Хелън най-сетне приключи с тирадата си.
Тя го погледна стреснато.
— Обадих се да ти кажа, че я няма на игрището, но ти не вдигна слушалката.
Тревогата надигна зловещата си глава.
— Не съм чул телефона.
Господи, той никога повече нямаше да се върне на активна служба, щом сетивата му бяха така притъпени! Ядосано поклати глава.
— Може би е отишла у приятелката си — предположи Хелън. — Ще ми подадеш ли мобилния телефон? В чантичката ми е.
Не знаеше, че тя има мобилен телефон. Хелън натисна копчето за бързо набиране, без да откъсва очи от пътя.
— Никой не отговаря — каза тя и затвори телефона.
Зад бледолилавите стъкла на очилата веждите й загрижено се сбърчиха. Бе взела душ и се бе преоблякла в пясъчножълта блуза към бели панталони. Изглеждаше спокойна и свежа. Краката й имаха златист загар. Много му се искаше да плъзне ръка нагоре по копринената кожа на бедрото й.
Сякаш усетила погледа му, Хелън смутено се размърда.
Пътуваха още пет минути в мълчание и на Гейб му стана ясно, че тя е приключила с конското, приключила е изобщо с разговора и точка.
Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече побеляваха кокалчетата на пръстите й върху волана.
— Знаеш ли какво казват за подводните течения? — добави той, разсъждавайки на глас.
Тя изсумтя пренебрежително и съсредоточи цялото си внимание върху пътя.
— Че е по-добре да се оставиш на течението да те отнесе в морето, отколкото да се бориш с него. Ако се опиташ да се бориш, може да се удавиш — отбеляза Гейб.
— Ти винаги знаеш цял куп хитри малки поговорки — върна му тя топката.
Той смяташе, че метафората си я бива.
— Малъри има нужда от мен — каза Гейб, изваждайки коза си.
Хелън рязко обърна глава, явно разгневена.
— Е, и кога стигна до това прозрение? — саркастично попита тя.
Той прие въпроса й сериозно, обмисли го и отговори:
— Не знам.
Хелън тръсна глава, сякаш съжаляваше, че му е задала този въпрос.
— Мисля, че хлапето си го бива — почувства се задължен да каже той. — Тя е умна, наистина е умна. И има страхотна интуиция. Един ден може да стане каквато си поиска.
Объркана, Хелън реши да раздели вниманието си между него и пътя.
— Не си ли съгласна? — попита той.
— Разбира се, че съм съгласна. Да, тя може да стане каквото си поиска. А защо не й каза това преди една година? Преди две години? Забелязваше я само когато сгафеше! Сигурна съм, че тя започна да се държи лошо, само и само да й обърнеш внимание.
Гейб се сви ужасено.
— Мамка му! — промърмори той, гледайки навън към полето. Сети се за дупчиците в лявото ухо на Малъри. — Ще й се реванширам за изгубеното.
Хелън бе толкова мълчалива, че той я погледна, за да се опита да разбере какво мисли. Притесняваше се ужасно, напълно забравила за сгъстяващия се трафик около тях.
— Това ще й се отрази добре — най-накрая каза тя. Намекът беше ясен — би могъл да се реваншира на Малъри, но никога нямаше да може да се реваншира на нея.
— Виж какво — каза Гейб, като разтриваше пулсиращото си от болка дясно слепоочие, — защо не се отнесеш малко по-благосклонно към мен. Какъвто и да съм бил в миналото, съжалявам. Много съжалявам. Бих искал да ми дадеш втори шанс.
Той отвори очи и видя, че Хелън се е вкопчила с всички сили във волана и цялото й тяло е напрегнато.
— Не е толкова просто — рече тя.
— Кое му е сложното?
— Имаме един човек с минало, нали така? — отвърна тя остро с паника в гласа. — Не можеш просто така да го зачеркнеш.
— Ако говориш за Вероника, не съм спал с нея. Кълна се в Бога.
— Тогава защо все оставаше до късно в сградата на специалния оперативен отдел, след като всички, освен нея си тръгваха?
— Как, по дяволите, очакваш от мен да си спомня? — господи, колко го болеше слепоочието! — Хелън, сега тя е сгодена за Лутър, ако този диамант на лявата й ръка означава нещо. Защо просто не оставим всичко това в миналото?