Хелън подкара сребристия ягуар, който навремето бе изключителна собственост на Гейб. Беше великолепна августовска вечер, наближаваше девет часът. Те преследваха слънцето, което бързо се спускаше отвъд дърветата. Хелън потегли по шосе 264 с над сто километра в час, пръстите й така здраво стискаха кормилото, че трябваше с усилие да ги отлепи от него, за да включи радиото.
„Просто се преструвай, че всичко е нормално“, каза си тя. Съзнаваше, че не изпитва задоволство. Не всеки ден се случваше да се завърне някой безследно изчезнал военнослужещ. Че каква съпруга беше тя, щом не тръпнеше от щастие?
Чувстваше се уморена и това беше всичко. Не знаеше какво да очаква. Гейб бе прекарал една година в плен, след като врагът го беше заловил при така наречената неуспешна конфискация на оръжие. Севернокорейците бяха известни с враждебното си отношение към чужденците. Нямаше съмнение, че са го мъчили здравата, за да измъкнат информация, която да могат да използват срещу САЩ. Само Бог знаеше как това се беше отразило на психиката му.
Хелън погледна дъщеря си, питайки се дали и тя не се чувства превъзбудена като нея. Малъри изглеждаше спокойна, взираше се през прозореца към хоризонта на Норфък и Портсмут. Беше невъзможно да се познае за какво мисли.
— Всичко ще е наред, Мал — каза й само за да поддържа връзката между двете. Всички лекари бяха наблегнали върху значението на общуването.
Малъри мълчеше. Като погледна надолу към скута й, Хелън забеляза, че стиска палците и на двете си ръце за късмет. Отмести поглед, питайки се какво ли си е пожелала. Гейб да е добре? Да си е спомнил за тях? Със сигурност не беше чак толкова наивна, че да си пожелае нещо повече.
Какви ли ужасни страдания е преживял, за да изгуби паметта си?! Нямаше сили да мисли за това. Нещо повече — потръпваше само като си представеше как изглежда сега — жива развалина.
Виждаше как новооткритата й свобода буквално отлита през прозореца. Само преди час беше признала пред себе си, че бракът й с Гейб е пропаднал поради немарливо отношение. Каква ирония на съдбата — в момента, в който бе решила да погребе спомена за него, Гейб се беше завърнал при нея — може би, за да изцеди и последната капчица привързаност от сърцето й, преди отново да се отърве от нея.
Не можеше да му обърне гръб, не и сега, когато се нуждаеше от нея. Щеше да направи всичко по силите си, за да го види отново жив и здрав. И когато най-накрая се възстановеше, щеше да го върне обратно на Чичо Сам, който и без това го притежаваше. Тогава щеше да му каже, че с брака им е приключено.
Не че тази новина щеше да го разстрои. Гейб едва ли се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от него в момента. Гордостта му щеше да пострада повече от чувствата му.
Хелън изпусна дълга въздишка на облекчение и се почувства по-добре, защото бе взела решение. Щяха да се съберат отново, но само за известно време.
Почукването на вратата стресна Гейб и го извади от летаргията на успокоителните. Беше се взирал в празния екран на телевизора, спомняйки си, че преди четири години бе гледал бейзболен мач, и се чудеше как е възможно да си спомня това, но не и трите години, изминали междувременно.
— Да — извика той и се надигна.
Почукването прозвуча някак много решително. Гейб затаи дъх, като си помисли, че това може да са съпругата и дъщеря му — онези, за които не можеше да си спомни. Доктор Шейфър го беше предупредил, че двете пътуват насам. Той се беше изкъпал и избръснал специално за случая, но все още не се чувстваше готов за срещата. Как изобщо човек се подготвяше за подобно нещо? Букет цветя предшестваше посетителя. Над ярките оранжеви пръски на кремовете той разпозна лицето на Лъвит, командир на двадесети взвод на тюлените, и направи усилие да стане от леглото, за да отдаде чест.
— Свободно, лейтенант — засмя се Лъвит, с което направи формалностите излишни. И влизайки с маршова стъпка, положи цветята върху шкафчето до леглото. — От службата — обясни той и с обичайната си педантичност изтръска няколко прашинки от бялата си униформа. Явно се готвеше за някаква церемония. — Как е пациентът днес?
Беше му задал същия въпрос и вчера, но Гейб бе прекалено упоен от лекарствата, за да отговори.
— По-добре, сър — отвърна той. — Извинявам се, че вчера не можах да откликна…
Лъвит махна с ръка.
— Не е нужно да ми обяснявате, лейтенант. Ще имате и добри, и лоши дни. Поне си спомнихте за мен — сивите му очи блеснаха остро, а в гласа му прозвучаха въпросителни нотки.
— Да, сър. Спомням си, че бях зачислен тук и първоначално нашият взвод се занимаваше с радиолокация, но това беше преди три години.