Гейб се изненада от строго втренчения поглед отсреща.
— Нали нямате нищо против да седна? — попита Лъвит.
Сърцето на Гейб се сви.
— Разбира се, сър. Моля, седнете.
Мрачното изражение на командира го караше да се чувства нервен. Мислеше си, че ще го изхвърли от екипа, без да му даде шанс да възвърне паметта си.
Лъвит повдигна крачолите на идеално изгладения си панталон и седна с изправена по военному стойка на стола за посетители.
— Кажи ми какво си спомняш, синко — каза той с увещаващ тон.
Гейб преглътна мъчително.
— От мисията ли, сър?
Вчера беше изтърпял същото — посещението на един психоаналитик от разузнаването към Министерството на отбраната, чиито въпроси го разтревожиха така, че се наложи да му дадат транквиланти. Не искаше отново да го подлагат на същите мъчения.
— Не, не — поправи го Лъвит. — Имам предвид всичко. Започни от началото. Къде си роден?
Напрегнатите раменни мускули на Гейб се отпуснаха. Нямаше никакви проблеми с по-отдавнашните си спомени. Детството му, колкото и да му се искаше да го забрави, сякаш се бе случило едва вчера.
— Роден съм в Ню Бедфорд, щата Масачузетс, през 1968 година.
— Продължавайте — насърчи го Лъвит и търпеливо кимна.
— Баба ми ме е отгледала — добави Гейб, като се питаше колко подробен разказ би желал командирът. Трябваше ли да му каже, че майка му е загинала при автомобилна катастрофа, когато е бил само на шест години, и че никога не е виждал баща си? — Ние, ъъ, живеехме в един блок на Акъшнит Стрийт.
Баба му беше алкохоличка и се издържаше с пенсията на починалия си съпруг. Що се отнасяше до родителските й функции, тя имаше такова влияние в живота на Гейб, каквото и Дядо Коледа. Гейб беше успял да изкара училище с блъфиране и вече бе нагазил дълбоко в блатото на уличната престъпност, когато се намеси първият реален претендент за ролята на баща — сержант О’Мали от полицейското управление в Бедфорд.
Гейб смяташе, че не е необходимо командир Лъвит да научи за сержант О’Мали, но именно той беше първопричината да влезе във флота. Ако О’Мали не бе уговорил съдията да свали обвиненията в кражба на коли, Гейб тъкмо сега щеше да излиза от затвора. Вместо това бе получил възможност да се избави от онзи живот, като влезе в американския военноморски флот.
— Постъпих във флота на осемнайсет години — Гейб реши да спести подробностите. — В продължение на около осем години бях електронен военен инженер.
Лъвит кимна и в късо подстриганата му сребриста коса се отразиха отблясъци от светлината на халогенната лампа. Гейб предположи, че той знае биографията му и просто проверява в какво състояние е паметта му, същото, което правеха всички останали, откакто преди три дни го бяха евакуирали по медицински причини от Корейския полуостров.
В прилив на нетърпение, той набързо направи кратко резюме на останалата част от живота си.
— Бях препоръчан да уча за офицер. След четири години във Военноморската академия директно преминах основно обучение по подводно взривяване в Коронадо — този период така дълбоко се беше врязал в паметта му, че никакъв посттравматичен стрес не можеше да го изличи. — Спомням си цялото си военно обучение, сър — почувства се задължен да добави той. — Все още мога честно да служа на родината си.
Лъвит го погледна мрачно и със съжаление.
— Три години са много дълго време, за да бъдат забравени — произнесе той тържествено.
Всъщност според лекаря на Гейб това беше най-дългият период от време, който човек може да забрави в резултат на посттравматичен стрес.
Кръвното му налягане се покачи. Той изправи гръб в леглото, като се стараеше да изглежда повече както едно време и по-малко като изпосталял скелет.
— Ще си спомня миналото, сър — обеща той.
— Не съм дошъл тук, за да ви уволня от служба, Рено — с утешителен тон рече командирът. — Вие сте един от моите хора и се чувствам загрижен за вас. Според командир Шейфър имате нараняване на фронталния лоб, което вероятно също е допринесло за амнезията. Е, вярвам, че тя ще е временна. Но все пак трябва да имате предвид, че може да се окаже постоянна.
Със стоическо изражение, Гейб впери поглед в лицето му и се запита какво ли всъщност мисли този човек. Лъвит беше добър командир — способен и всеотдаен, но бе невъзможно човек да разбере какво мисли. Поне като че ли не намекваше за онова, за което бе намекнал психоаналитикът предишния ден: че Гейб се е пречупил и е издал държавни тайни, че амнезията представлява удобен начин да забрави за своето безчестие.
Пък и можеше ли неговият командир да си представи какви белези имаше по тялото си Гейб? Той сви пръстите на лявата си ръка, за да скрие едва покаралите си нокти.