— Спомняте ли си въобще нещо за нощта на изчезването си, лейтенант?
Гейб знаеше, че ще последва и един друг въпрос. От всички възможни загадки около него тази най-много озадачаваше разпитващите го. Къде, по дяволите, е бил през последната година? От флота наскоро го бяха обявили за мъртъв.
Гейб въздъхна и се опита да избистри паметта си, отчаяно надявайки се на някакъв дори малък проблясък за мисията, нещо, което да възвърне доверието на командира му в него. За миг се оформи образ — малка светлина блесна в тъмата — но после се стопи и изчезна в зейналата пропаст на изминалите три години. Гейб разтърси глава, срамуваше се да погледне командира си в очите.
Лъвит се наведе напред и стисна китката му.
— Не бива да се притеснявате за кариерата си, лейтенант. Искам да се съсредоточите върху оздравяването си, да се изправите на крака. По дяволите, истинско чудо е, че днес сте тук с нас.
— Благодаря ви, сър — промълви Гейб.
Той оценяваше тази демонстрация на подкрепа, но ясно долови скритото послание: Лъвит не очакваше да се възстанови. Смяташе, че той никога повече няма да може да се върне при тюлените. Осъзнавайки факта, Гейб усети как стомахът му болезнено се сви.
— Чух, че утре ви изписват — каза командирът и се изправи.
— Да, сър.
При мисълта за това изтръпна. Щеше да си отиде у дома, макар че не знаеше къде е домът му. Спомняше си, че напоследък бе живял в общежитието за неженени офицери. А ето че сега имаше жена и дете. Несъмнено живееше с тях, но нямаше представа къде. Единственото семейство, за което си спомняше, бяха неговите другари от взвода по радиолокация.
— Момчетата тук ли са, сър? Уести, Мечока и… новият, Лутър?
Лъвит се усмихна криво.
— Лутър сега е младши лейтенант — търпеливо отвърна той. — Момчетата служат в бреговата охрана. Съобщих им по радиото новината за вашето появяване и помощник-капитан Леон в момента лети насам. Сигурно ще дойде да ви види, преди да са ви изписали.
Гейб кимна, изпълнен с облекчение.
— Благодаря ви, сър.
Капитанът беше най-подходящият човек, който да е до него в такъв момент. За разлика от командира, той щеше да го накара насила да си спомни изминалите три години, щеше да му каже незабавно да си размърда задника и да се върне на работа. Гейб нямаше търпение да го види.
— Е, добре — Лъвит тракна с токовете на безукорно белите си обувки. — Спокойно, лейтенант. Съпругата ви ще се погрижи добре за вас. Тя има голям късмет, че се върнахте.
Гейб не събра сили да му отговори. Знаеше какво бяха направили с него в плен. Не можеше да си представи, че която и да е жена ще го иска.
— Оставям ви да си почивате — каза Лъвит и тръгна към вратата.
— Лека нощ, сър. Благодаря за цветята — извика след него той, макар че нямаше сили дори да ги погледне.
Кремове. Господи, не бяха ли подходящи за погребение?
Вратата се затвори с глух звук и Гейб се свлече на възглавницата, ругаейки през зъби. Командирът почти го беше отписал. Ако не възвърнеше паметта си, и то в най-скоро време, щеше да загуби работата си. Щеше да загуби самоличността си. А после какво?
Потискайки унинието, Гейб си спомни какъв беше, преди да стане тюлен — всъщност нищо повече от уличен гамен. Във флота се бе научил на самоуважение и самоконтрол. Военната служба му бе дала цел и ориентация. Това бяха най-хубавите години от живота му. Преди да стане тюлен, беше просто хлапе, което си търси белята и току се сбива с някого, за да освободи напиращия дълбоко в душата му гняв.
Ако не беше тюлен, какъв бе тогава, съпруг и баща ли? Как изобщо бе станало това?
Той бе последният мъж на този свят, за когото би трябвало да се омъжи някоя жена. Не че не харесваше жените. Господи, не, той обичаше телата им, обичаше онова усещане за сила, което го караха да изпитва. Но не знаеше нищо за интимната близост. Не му харесваше, когато изневиделица го завладяваха топли и нежни чувства. Тогава ставаше зависим, губеше кураж, а не можеше да си позволи това. Беше изгубил десет години от живота си, за да влезе в правия път. Не можеше да си позволи да се остави на някоя жена, та пак да оплеска нещата. Ами тогава защо се беше оженил? Че имаше и дете отгоре на всичко!
Някой почука на вратата.
Господи! Сега щеше да открие отговора.
Втора глава
— Влез.
Гейб седна в леглото, а сърцето му биеше до пръсване. Вратата рязко се отвори. Докторът я задържа с ръка и той видя ръкава на униформата му в цвят каки. В стаята нахлуха характерните болнични звуци — пиукаха монитори, лекар получаваше съобщение по пейджъра си, шумно се отваряха вратите на асансьора. Но изминаха няколко секунди преди някой да се появи.