После вътре пристъпи една жена. Адреналинът нахлу в кръвта на Гейб и го накара да се вкопчи здраво в металния парапет отстрани на леглото. Погледите им се приковаха един в друг. Господи, нищо чудно, че се беше оженил. Вече не можеше да откъсне очи от нея. От сърцевидното лице го гледаха очи с цвят на кехлибар. Миглите и веждите й бяха с един нюанс по-тъмни от златистите коси, спускащи се по гърба й. В средата на брадичката й имаше мъничка трапчинка. Носеше бяла блуза от еластична материя, която прилепваше към стегнатия й бюст, и къси панталони, подчертаващи стройните й мускулести бедра.
— Гейб? — прошепна тя, сякаш също не го бе разпознала.
Той кимна в отговор и опита да произнесе името й, което му бяха казали — Хелън. Хелън беше идеалното име за нея. Но в този момент още една жена пристъпи в стаята и той си помисли: я почакай, може би тази е Хелън.
Само че тя беше още момиче, по-високо и по-набито от жената, с боядисана черна коса. Очите, тъмнозелен вариант на очите на жената, издаваха кръвното им родство.
Я почакай! Момичето изглеждаше 13–14 годишно. Ако беше негова дъщеря, щеше да си я спомня. Помисли си, че никога през живота си не е бил по-объркан.
Мигновено насочи поглед към жената и усети как паниката го напуска. Това несъмнено бе най-красивата жена, която някога е виждал. Изпитанията, на които бе подложен през изминалата седмица, избледняха пред лицето на тази неочаквана награда. Може би ставаше за съпруг, в края на краищата.
Хелън изпита неудържимо желание да подвие опашка и да избяга. За щастие, Малъри стоеше точно зад гърба й и й препречваше пътя към единствения изход.
Присъствието на Гейб доминираше в стаята. След продължителното му отсъствие щяха да й трябват дни, за да свикне отново с него. Не че той беше гигант с ръста си от 185 сантиметра, но магнетизмът му изпълваше стаята. Виталността му заемаше огромно пространство и болничното легло изглеждаше малко като детска количка.
Тя едва-едва пристъпи към него. Гейб се беше вторачил в нея, сякаш го бяха зашеметили с удар по главата. Изражението му бе така искрено, така неприкрито, че Хелън се поколеба. Дали това е именно той, или има някакво недоразумение?
Огледа го внимателно. В болничната пижама той и без това изглеждаше по-различен, но широките му рамене й бяха познати, както й ръцете му, стърчащи от отворите на ръкавите. Изглеждаше по-слаб от всякога. Заради хлътналите бузи тънките му черти изглеждаха още по-изострени.
Това определено беше Гейб. Очертанията на лицето му бяха същите, очите доминираха — с особения си жълто-зелен нюанс и същия интелигентен и напрегнат поглед, с който я беше привлякъл към себе си преди три години. Хелън се приготви да му се противопостави.
— Ей! — възкликна със странни дрезгави нотки в гласа. — Как си?
Той й отвърна с обичайната си крива усмивка:
— Казаха ми, че би трябвало да съм умрял, тъй че сигурно сега съм по-добре.
О, да, същата бърза реакция с чувство за хумор. Това определено беше Гейб. При звука на неговия леко дрезгав баритон косъмчетата на тила й настръхнаха. Гледаше я с такова неприкрито възхищение, че тя усети как се изчервява. В същото време косата й се изправи, защото осъзна, че лекарят съвсем не е преувеличил с твърдението, че той има амнезия.
— Наистина не ме помниш, нали?
— Не — погледна я вторачено и поклати отрицателно глава. Това като че ли не го притесняваше твърде много.
С усещането, че земята под краката й пропада, Хелън посегна към Малъри и я придърпа по-близо.
— Това е Малъри — каза тя. — Ти си й татко от десетгодишната й възраст.
Вниманието му се насочи от нея към дъщеря й и удивеното му изражение се замени с несигурно. Хелън никога по-рано не бе го виждала несигурен.
— Здрасти — каза той и неловко протегна ръка.
Малъри обаче се наведе над леглото и обви шията му с ръце.
— Здрасти, татко — задавено произнесе тя.
Видимо объркан, той погледна безпомощно Хелън, но самата тя бе прекалено удивена, за да се опитва да го спасява. Малъри много отдавна се бе отказала да се държи мило с Гейб. Защо да си дава труд? С това не бе постигнала нищо. Но избликът й на чувства изглеждаше искрен. Прегръщаше го с всички сили и нямаше намерение скоро да го пусне. Колкото и да я беше пренебрегвал, сега тя тръпнеше от радост, че се е завърнал.
Малъри се изправи и избърса една сълза от бузата си. За нещастие на Хелън, паниката в очите на Гейб бе изчезнала и в тях се четеше очакване.
Очевидно искаше и тя да го прегърне. Хелън се стегна, знаейки, че тялото й ще я издаде. Той все още я привличаше. Може би винаги щеше да е така.